Banner Top
 

Бойко Ламбовски: За някои изчезващи занаяти, за ползата от въображението и умението да си щастлив

Публикувана на: 27.10.2010
1 снимка

Бойко Ламбовски е роден в София, където завършва Френската гимназия „Алфонс дьо Ламартин”. Дипломира се в Литературния институт „Максим Горки” в Москва. Автор е на осем поетични книги, последната – „5 (пет) цикъла с пояснения” (ИК „Сиела”), е издадена тази година. Носител е на национални и международни награди за поезия. Превежда от френски и руски. Размишленията му по най-различни теми могат да се прочетат във вестник „Сега”, където е завеждащ отдел „Култура”.

- И тази година гостувахте във Варна, за да проведете майсторски клас за писатели, инициатива на общината. За кой пореден път присъствате на този уъркшоп?              

- За трета поредна година. Този уъркшоп е съвместна инициатива на община Варна и Литературен институт „Максим Горки” в Москва. Оттам идват по няколко гости, извести писатели , които изнасят лекции, а моята задача е да организирам така наречения семинар по творческо писане с колеги от Варна. Работата се редува с практически занимания и лекции. Както разбрах, целта на семинара е не да се търси масовост, а да присъства малък, но добре подбран кръг от вече реализирани писатели, да се вникне в тяхната „кухня”. Друг стремеж е да се запълни липсата на подобен тип образователни форми в България изобщо. У нас няма обучение по литературно изкуство, има по музика, живопис, например, но по творческо писане почти липсват такива форми, а очевидно има някаква нужда, защото и това е майсторство, което подлежи на усъвършенстване и работа с колеги. Освен това се създават контакти, които после помагат при реализацията на вече готови неща. Миналата година участваше и Атанас Липчев, лека му пръст, един много добър писател от Варна.

 

- Не са ли едни и същи хората, които участват в подобен форум?

- Не са. Има някои, които са участвали само в първия, други само във втория. Принципът на подбор не мога да обясня добре, защото и аз съм гост. Участието е доброволно. Числеността на участниците варира от десетина до 15 души. За разлика от други подобни форуми, в които съм участвал и съм се опитвал да организирам форма на обучение по творческо писане, тук по-голямата част от участниците са  професионално реализирани хора, автори на по няколко книги, които имат биография зад гърба си, докато на други места – в София, Бургас, Русе, където съм бил канен, става въпрос за работа с ученици от горните класове и студенти. Тук ролята ми е по-скоро на модератор.

 

- Интересно ли е за човек, който пише, да общува по този начин с други хора, които пишат?

- Аз се хващам охотно с подобно занимание, защото помня, че съм имал големи амбиции да постигна съвършенство в своята работа като поет и за това са ми помогнали и мои приятели, редактори, допринесло е и моето обучение в литературния институт „Максим Горки”, където пет години всеки вторник сме се учили на литературно майсторство, обсъждали сме написаното от нас. Разбира се, основната тежест всеки сам си я изнася в работата. Никой не може да те научи на нещо, ако ти не желаеш и не искаш да го правиш или нямаш талант за това. Но когато тези дадености ги има и ти държиш да се усъвършенстваш, понякога намесата на добър редактор или на учител, когото уважаваш, само може да ти помогна, защото ти дава ресурс, за който понякога не се и догаждаш, че съществува. Наготово ти се предоставят хватки от занаята, които ти можеш да използваш или не, но поне виждаше, че ги има. Иначе може и да не се досещаш за тях. Пак казвам: след като е необходимо няколко години да се учи театър, рисуване, музика с преподаватели, илюзорно е да мислим, че в сферата на литературното изкуство нещата се диктуват само от Господ Бог, няма откъде да научим нещо и никой не може да ни помогне. Разбира се, че човек може и сам да се оправи, но когато има възможност да почерпи опит отнякъде, това е добре дошло.

 

- Какво се случва в последно време в творческата кухня на Бойко Ламбовски?

- Манджите загарят. Пуши отвсякъде. Тази година издадох книга – „5 (пет) цикъла с пояснения”. Книгата наистина се състои от пет цикъла и наистина има пояснения. Някои от стихотворенията са с 20-годишна давност, други са нови. Засега съм имал премиери в София и в Пловдив. В момента работя върху един сценарий за телевизионен документален филм, но не искам да съобщавам темата по различни причини. Ще пътувам на един фестивал на франкофонската поезия, в Словакия. Есента имам покана за среща на поети в Берлин по програма на две немски фондации за представяне на поезиите от Югоизточна Европа. Освен това работя и във вестник. Не знам дали всичко това е интересно за читателя. Той обикновено се интересува от драматизъм, от някакъв конфликт, а аз скоро май не съм предизвиквал подобен конфликт. Често живея в конфликт със себе си, особено с обкръжаващото ме, то не ми харесва особено, но следвайки дзен  практиките, примирявам противоречията, за да мога да се радвам повече на живота.

 

- Да се чувстващ все нещастен също е талант. Много българи като че ли го притежават в излишък. Помага или пречи  на това прословутият български индивидуализъм?

- Маса народоведи са се упражнявали на тема „български индивидуализъм”. Очевидно това явление има и исторически причини. С моя приятел Митко Новков наскоро също разговаряхме на тази тема, той ми разказа нещо по този повод, свързано с родното си село Бързия. Поначало българинът гледа да се засели така, че са с единия крак да е стъпил в полето, а с другия в планината. Аз мислих по тази тема и знам защо е така – защото полето прехранва, а планината е мястото, където той може да избяга. Българинът често е бягал в планината, и то с основание – идвали са какви ли не пълчища, разбойници, и той е бягал в планината, и то най-често не с всички заедно. Даже и когато е бягал, е искал да е сам, защото така по-трудно ще го хванат. Кърджалии или разбойници търсят групата, а един човек, скрит между дърветата или в някоя отдалечена пещера или кошара има по-голям шанс да се спаси.

Поначало смятам, че е погрешен подходът към нас си като към суперуникални създания с повече лоши черти. Това не е вярно. Българинът не е по-лош, не е и по-добър. Той е нормален човек, живеещ на този свят. Нещо повече, България се намира в златния милиард и половина на света дори по материално богатство. Ако светът се състои от около седем милиарда, има над 5 милиарда, които живеят по-лош живот дори и в материален аспект от нас, трябва да си даваме сметка за това, защото ние не случайно заемаме мястото на най-нещастните хора в Европа по една статистика. Това се дължи на факта, че смятаме себе си за най-окаяните.

 

- И за последна дупка на кавала…

- Това просто не е вярно, защото се сравняваме с по-просперирали нации. Умението да сме щастливи не трябва непременно да се свързва с материалните придобивки, които притежаваме. Щастието е част от вътрешната настройка на човека. Може би не трябва да желаем нещата, които нямаме, а да желаем нещата, които имаме и да си ги пазим. Това е въпрос на моделиране на собствените приоритети. Опасявам се, че българите сме склонни често да залитаме от една крайност в друга - или да смятаме себе си за страшно велики, със страшно важна история, единствената на света, уникална, да клоним към някакъв хипертрофирал патриотизъм, или обратното – изпадаме в неличностно, дори емоционално униние колко не можем да се управляваме и колко сме зле.

 

- Фактът, че днес тираж от 500 броя на книга на Радичков се продава трудно наистина звучи зле…

- Да, донякъде е така. Истината е, че хората не се интересуват особено от художествена литература, най-вече българска. Разбира се, има и изключения. Днес картинката, визията са в голям подем, те доминират, а това, което изисква въображение, за да може да се съпреживява изобщо като изкуство, особено в словесното изкуство, е в упадък като търсене. Мисля, че това се дължи на много фактори, най-важните от които са Интернет и телевизиите. Динамиката на съвременния живот е такава, че хората предпочитат опростените знаци. Достатъчно е да видят нарисувана стрелка и чиния, за да знаят, че там се дава храна; да видят стрелка и тоалетна, за да знаят, че там е тоалетната и т. н. Всичко това е свързано и с динамизирането на битието ни, с търсенето на повече удобства. Това води до по-малка употреба на въображението, до консумиране на все повече готови продукти и полуфабрикати в прекия и в преносния смисъл на думата и в сферата на културата, и в магазина. Този процес има и положителни, и отрицателни страни. За съжаление аз съм склонен да виждам повече отрицателните.

 

- Те не са ли наистина повече?

- На мен ми се виждат повече, особено за този тип изкуство, което аз обичам. Изчезват такива прекрасни майсторства, като изкуството на поетичния превод. Все по-малко са хората, които превеждат добре, особено класическа поезия.

 

- Този вид преводачески труд в България е ниско платен.

- Така е. Но защо е така? Има обяснение – защото не се поддържа от държавата, а и няма достатъчно голям пазар, който, да може да го поддържа. Всеки превод трябва да се осъвременява. Един класически автор трябва да се превежда много добре поне на десет години веднъж, защото езикът се променя. Това е важно. Трябва да има адекватен превод на езика на днешното съвремие. Ако някой днес се хване да превежда сонетите на Шекспир, пазарът не търси труда му. Държавата също е в криза, бедна е, пък и да не е, пак не обръща внимание на подобни неща, а когато има криза, има всички извинения да не го прави. Така не могат да се подготвят добри специалисти, защото не всеки може да превежда добре поезия.

 

- И каква е рецептата за движение напред?

- Движение има, но то не винаги е към спасителния бряг, то може и да е движение на давещия се, на агонията, което също е вид движение. За съжаление в световен план, особено пък в нашето общество, има криза на духа. Нашето общество освен това е подложено на сериозни икономически изпитания по време на така наречения преход, който продължава вече 20 години. Ние влизаме от криза в криза с икономически измерения, което никак не е маловажно. Голям брой от хората, съставляващи средната класа, някакъв интелектуален елит, са декласирани, изпаднали в икономическа безтегловност, което води до обезверяване. То е продукт преди всичко на икономическата криза, съчетана в по-дълбок план с изгубването на морални ориентири, с доминирането на консуматорски нагласи и с липсата на ресурс за тяхното задоволяване. С две думи, нещата не са добре и съдейки от това, че живеем сред тях от много време, нямаме основание да смятаме, че скоро ще се оправим, по-скоро това положение ще продължава дълго. Ако трябва да се съветваме нещо, то е човек да търси опора в мъдростта на нашите деди. Част от добродетелите на българина са един нарочен аскетизъм, дори при по-големи възможности, в сферата на материалното потребление, както и трудолюбие, стигащо до фанатични измерения във фолклора. Те са целебни в материален и психологически план. Хора с такава нагласа са по-енергични, по-хармонични и по-здрави.

юни 2010 г.

loading...
Loading

Подобни статии

Рубрики

Реклама

Джаз Рисунки

Място за Вашата реклама!

Преводи

Видео Новини

Рубрики:

Новини: