Място за Вашата реклама!

 

Впечатления от една изложба – Иван Кирков в Музей „Георги Велчев“

Публикувана на: 16.12.2012
1 снимка

Изложбата с творби на Иван Кирков бе представена в Музей "Георги Велчев" във Варна от 15 октомври до 7 ноември. Текстът е отличен със специална награда на втория конкурс за текст за изложба, организиран от Галерия 8 и интернет изданията "Градското списание" и Арт новини.

Необичаен ден за откриване на изложба в Музей "Георги Велчев" във Варна. По традиция това се прави тук на девето число от месеца, а днес е 15 октомври, понеделник. За изложбата узнавам случайно, но в замяна на това лично от Румен Серафимов - час на откриване 19.00, Иван Кирков, живопис. Повече не ми казва, но и не е нужно – Иван Кирков не се нуждаеше от представяне, нито приживе, нито сега.

До определения час има час и половина време, та се сещам пътьом да видя какво има в Галерия 8.

Прекосявам двора по пътеката, влизам и Борето Стателов ме посреща любезен, но видимо припрян. Гледам фотоси от Амстердам, докато обменям професионална информация с домакина, когато внезапно той ме пита знам ли какво ще има тази вечер в "Георги Велчев". Казвам му, че знам, но още е много рано да се ходи там. Борето обаче е на друго мнение – тъкмо е тръгнал да види изложбата предварително, "преди да нахлуе тарапаната", според собствения му израз. Сега разбирам неговата припряност и гледам да приключа ненавременната си визита по-бързо, защото усещам, че присъствието ми става досадно. Разбирам го – Иван Кирков беше негов автор, а доколкото знам бяха и приятели. Сбогувам се набързо и излизам. В 19,00 ще отида на изложбата, тъкмо по време на тарапаната, че освен картините да видя и хора, с които не съм се виждала отдавна.

Озовавам се в музея малко преди откриването. За моя изненада очакваните от Стателов тълпи ги няма. Публиката се състои основно от малко художници, от възрастовата група на автора, няколко журналисти, а галеристи почти няма. Останалите са познати лица от изложбите, но без да ги познавам лично. Виждам обаче Маргарита Денева и Христо Веков – възторжени от изложбата, от личното си познанство с Иван Кирков, с когото са били съученици и за когото са запазили най-топли спомени. Денева споделя развълнувано и два – три пъти повтаря: "Той можеше всичко, той можеше всичко!".

Успявам да видя само няколко картини, когато Боян Боев започва да говори. Кратко и по същество, от което стават ясни две неща: първо, изложбата е по повод 80-ата годишнина от рождението на художника и второ, причината тя да се състои е Борис Стателов. Споменаването на неговото име е съпроводено с  благодарности, но и с изненада заради отсъствието му. След това Боян предоставя думата на Румен Серафимов за слово и той започва, както си го може. Говори дълго, подробно, компетентно. За творчеството на Кирков, за реализациите му в обществени пространства, за факти от живота му, за професионалния му път. В един момент Дария Василянска започва да го допълва, Маргарита Денева също добавя данни… Словото заприличва на тристранен диалог и започва да изглежда безкрайно. Завършва с тъжната констатация на Румен, че сред гостите не присъстват млади художници. За съжаление е прав!...

Най-после мога да гледам изложбата и установявам, че казаното за автора й е вярно – изглежда, че наистина е можел всичко.

Макар и на един художник, изложбата по своему е еклектична – различни периоди, теми, техники, материали, формати, колорит. Пейзажи, портрети, абстрактни и фигурални композиции – всичко. Но това "всичко" е интересно, майсторски направено, прецизно и дълго задържа погледа. Навежда на размисъл и вдъхва меланхолия. Можеш да гледаш която си искаш картина и да забравиш, че си в зала. Потъваш в пейзажите, в израженията от портретите, в цветовете и линиите на абстракциите, забравяш, че около теб има хора, пренебрегваш ги.

Иван Кирков - "Край морето", 1961 г.

Иван Криков - "Край морето", 1961 г.     © "Градското списание"

Експозицията е подредена сякаш случайно. Поне аз не откривам никакъв принцип – нито хронологичен, нито тематичен – никакъв. Всъщност си давам сметка, че тази колекция едва ли би могла да се подчини на такъв – картините, макар и запълващи и петте зали на музея, изглеждат малко. Всъщност не са, но някак си ти се иска да са повече, да гледаш повече, да има още платна, да са показани и илюстрираните от него книги, да има снимки на монументалните му реализации, на всичко, което е правил.

Универсалността на този художник е достойна за възхищение и буди искрено любопитство. След като си видял, че се е справял с еднаква лекота с портрети, пейзажи и абстракции, че е владеел и молива и четката, а както се оказва и мозайката, и илюстрацията, започваш да се питаш какво ли още е правил и ти се иска да можеш да го видиш. Впрочем, изразих се неточно – не просто се е справял – бил е майстор! И на молива, и на четката, и на маслото и на пастела, изглежда на всичко, което е пипнал с ръка.

Свършвам обиколката и я започвам отново. Сега е като препрочитане на хубав сборник с разкази – авторът е един, но темите са различни. Героите са ти познати, сюжетите също - знаеш кой какво ще направи, но сега долавяш интонации и скрити смисли, които първия път са ти убягнали. Забелязваш препинателните знаци в диалозите и репликите придобиват емоции. Често диалозите са между автора и неговия модел, който му е позирал за портрета, независимо дали е на мъж или на жена. Гледам портретите и се питам какво ли са си говорили двамата, докато художникът е рисувал? Дали е било просто работа или са били приятели? Ако е било работа, дали после са станали приятели? И други такива неща…

Стоя пред картините на Иван Кирков, който вече няма как да присъства на изложбата си, освен ако не гледа отгоре. В същото време си мисля за другия мъж, който отсъства, въпреки, че би трябвало да е тук.

Защо ли Борето не дойде на откриването? "Тарапаната", която той очакваше, за съжаление не се състоя. Въпреки това хората, които присъстват, са тук благодарение на него, а той избяга. Мислейки в тази посока ми минава през ума, че в неговата галерия изложбите май никога не са били откривани с речи и слова.

Гледам картините на Кирков и разбирам, че всъщност те наистина нямат нужда от словесни обяснения. Каквото и да се каже за тях или е недостатъчно, или е в повече – художникът е казал всичко, което е искал, по собствения си най-добър начин. Което пък не е искал да каже, го е премълчал така, че можеш да потъваш в безкрайни догадки, без да си сигурен в отговора.

Излизам на двора и виждам Елена Владова. Поздравявам я за конкурса за репортаж от изложба, който организират съвместно със Стателов и тя настоятелно ме поощрява да пиша. Отказвам – нямам време! Елена се опитва още малко да ме убеждава, но вижда, че съм непреклонна и се отказва. Говорим за друго. После говоря малко с някои други хора и си тръгвам.

Два дни по-късно се връщам в София и разказвам на приятели за изложбата. На другия ден, някак между другото, пак говоря за нея. После отново си спомням нещо и го споделям. После – пак така…

Снощи сънувах пейзажа с църквата край морето. Изгледаше сякаш съм влязла в картината – стоях пред вратата на храма и се опитвах да вляза, но не можех да намеря бравата. После ми се искаше да надникна през прозорците и да видя иконите, които Иван Кирков е нарисувал вътре. Някак си бях сигурна, че в църквата има икони, нарисувани от него.

Събудих се, а днес написах това.

София, 20. 10. 2012 г. 

Авторката на текста е мениджър на Галерия "Витра" и съосновател на фондация "Българско арт стъкло".                                                             

loading...
Loading

Подобни статии

Рубрики

Реклама

Джаз Рисунки

Място за Вашата реклама!

Преводи

Видео Новини

Рубрики:

Новини: