Banner Top
 

Жан-Марк Шото: Театърът като съвременно общуване

Публикувана на: 14.11.2010

Жан-Марк Шото е актьор, режисьор, драматург. Роден е в Лил през 1949 г. През 1982 г. създава своя театрална трупа в Туркоан (област Север-Па дьо Кале), а от 1999 г. е артистичен директор на театралната компания La Virgule (Трансграничен театрален център), която обединява в обща структура две театрални трупи – тази на Шото в Туркоан и трупата на Културния център в Мускрон, Белгия.


Изиграл е повече от 30 роли. Като режисьор поставя съвременни пиеси, свои собствени текстове, авторски адаптации по класически произведения, сред които „Бувар и Пекюше” по Флобер, „Комедия на парадокса” по „Парадокс за актьора” на Дидро, „Възхвала на глупостта” по Еразъм Ротердамски. Някои от спектаклите си създава по автентични документални разкази и за нетрадиционни места: Le Bain des pinsons (буквално „Банята на сипките”), игран в басейн, Jouer comme nous (буквално „Да играеш като нас”), игран в манастир и други.

Жан-Марк Шото гостува през ноември във Варна по покана на Представителството на Френския институт и Алианс Франсез, за да проведе обучение за преподаватели по френски език на тема "Театралната адаптация". През април 2011 г. ще гостува отново с моноспектакъла си "Възхвала на глупостта".

 - Вие сте непознато име за българската публика. Първата среща с Вас е като педагог...   

- Мисля, че да знаеш прекалено много подробности за един актьор или за работата му не означава, че го познаваш истински. Във Франция казваме на тази тенденция faire du people, има и много такива телевизионни предавания – да научиш всичко, например, за политиците, за артистите, кой с кого си ляга, кой с кого ходи на почивка и т. н. Първата среща с изкуството е по-добре да бъде лишена от всякакви предразсъдъци.

- Често ли провеждате във Франция семинари като този във Варна?

- Да, често. Но не точно като този. В Туркоан бих го нарекъл повече училище за формиране на зрители. Хората преминават нашето обучение за актьори, след това прекарват три години с нас, за да разберат какво е да си част от театрална трупа, да се запознаят с режисьори, които каним, както и с моята работа, за да опознаят актьорите, за да играят, за да участват в театрални ателиета. Целта е хората да разберат как функционира театърът, за да го обикнат повече. Това се нарича още повишаване на чувствителността към тази област. Много хора говорят за работата си преди да са я свършили. Ние първо я свършваме и после я обясняваме.

- Какво предпочитате – работата като драматург или работата с хора? Това са две съвсем различни неща.

- Да, напълно различни са. Като несъмнен мегаломан имам няколко лица (смях), но мисля, че всички те са част от една професия. Искам да разказвам истории и когато си ги измисля, ги поставям на сцена, в някои играя. Аз съм и автор, и режисьор, и актьор. От хронологична гледна точка първата ми професия е на актьор. Но когато си актьор, винаги искаш да видиш името си малко по-нагоре в афиша, освен това в един момент виждаш капацитета на възможността да си избираш сам ролите, приисква ти се да не участваш в спектакли, чиято философия не изповядваш, но си длъжен да играеш, защото трябва да се работи. Така че в един момент ми се прииска да представям собствените си идеи, това, което на мен ми харесва. Десет години бях само актьор, но не всичко, което изиграх, ми харесваше. Така реших да сформирам трупа, да пиша, да поставям и да играя. Първата ми пиеса се наричаше "La revue", тя ми даде голям тласък напред, почувствах се уверен в призванието си да разказвам истории, като ги поставям на сцена по мой начин. И малко по малко работата ми като актьор остана след тази на автор и режисьор.

- Това е логичен път на развитие.

- Да, от една страна е логичен път, от друга страна считам, че някои актьори са много по-добри от мен, за да изиграят роля, която и аз бих могъл да направя. Разбира се, все още играя в някои спектакли, като например моя моноспектакъл „Възхвала на глупостта”, но има роли, които предпочитам да наблюдавам отстрани. Много ми харесва да работя с актьори.

- Последната Ви пиеса, Night shop, се играе с успех.  

- В пиесата има десет персонажа, но аз не участвам. Това е актуална пиеса, защото е посветена на един много дискутиран във Франция въпрос – този за националната идентичност. Имигрантите се оказаха проблем за Правителството и то постави въпроса какво означава национална идентичност. Всички французи трябваше да отговарят на голям въпросник. Считам, че е опасно да се поставя този въпрос, изобщо въпросът за идентичността, все едно, че казваш, че ти имаш идентичност, а не приемаш тази на другия. Най-малкото, защото когато си на 15 години, не си същият човек, както сега. Промяната у хората трябва да се отчита, без да искаме да ги затваряме в границите на цвета на кожата, на езика или на каквото и да е. Това е сериозна пиеса, но в същото време и разказана смешно.

- Имате ли любими теми?

- Най-новата пиеса винаги е тази, която обичаш най-много. В момента работя върху нов спектакъл, който се нарича HLM*. Големите жилищни блокове навремето бяха надеждна форма за настаняване на хора, но днес в тях е трудно да се живее. Наричат ги колективни места за живеене, но всъщност там хората често се чувстват сами, самотни и едновременно с това като част от нещо общо. В моя случай заглавието HLM се чете като Habiter la mémoire - "Да населяваш паметта". В продължение на две години разпитвах хора, които живеят в такива жилищни блокове и те ми разказаха за ежедневието си. Моят спектакъл ще се играе в такъв блок, който ще е опразнен, защото ще се събаря три месеца след това. Използвам този факт, за да вкарам зрители в блока. Те ще влизат на групи, водени актьор, който ще има ключове за апартаментите, в които актьорите ще играят сцени, основаващи се на разказите на обитателите на блока. Дори ще се наложи да срина стените между два апартамента. В друг пък ще се наложи да прокарам допълнителна канализация, защото хората ми разказваха, че в продължение на 30 години са имали течове. 

- Търсите формата на театрален пърформанс?

- Да, би могло да се нарече така. Спектакълът ще се играе в продължение на 15 дни, от 15 актьора. Всяка вечер ще влизат 300 зрители, на групи от по 14 души, на всеки 10 минути. Зрителите ще обикалят из блока. Колективното начало, самотата, това са темите в пиесата.

Но тъй като ме питахте за любими теми, бих казал, че правя театър по няколко причини. Първата е за да споделя с другите чрез моята интерпретация мои любими произведения, с мотива "Как е възможно хората да не са го чели?". Другата причина е, за да споделя хубави или лоши моменти от житейския си опит. Веднъж, например, бях в едно кметство, няма защо да казвам кое, заедно с шефа на културата, благодарение на когото получавах средства, за да работя в този град. Той ми каза: "Ако не направиш това, което искам, няма повече да ти давам пари". Замислих се и си казах: "Ще се подчиня ли или ще се възпротивя?". Зададох си този въпрос не като интелектуалец, а като артист, който зависи от властта  и се ядосах. И се опитах да предам това свое неприятно усещане в една пиеса, за да кажа, че случилото ми се е всъщност опасно. Ползвах и един факт от живота на Декарт – той умира в Швеция, където заминава по покана на кралица Кристина, но умирайки, не е верен на идеите си и свободата си. Използвах исторически факт, за да говоря за нещо, което съществува днес във Франция – интелектуалците, които не се осмеляват да кажат „Не” и се подчиняват на политическата власт. Така че нямам любими теми. От доста време, например, ме дразнят многословните тълкувания на така нареченото съвременно изкуство.

- Визуалното ли имате пред вид?

- Да, така наречено концептуално изкуство, инсталации и т. н. Не критикувам съвременното изкуство, картини, които представляват бял квадрат върху син фон. Защо не? Артистът може да си го позволи. Имам пред вид безмерното количество глупости в опитите да се обясни произведението от изкуствоведи, държавни чиновници в сферата на културата, дори от вдовици на художници, както и от някои журналисти, които хващат произведението и казват: "Този бял квадрат представлява това, онова..." И всичко това в обем от 300 страници! Това колкото помага да се обясни творбата, толкова я прави по-неясна. Така се създава дистанция между публиката и произведението. Считам, че това е опасно. Затова навремето направих спектакъл на тази тема, който е сред най-успешните на трупата, казва се "Естетократът".

- Не смятате ли, че това, за което говорите във визуалните изкуства, съществува и на театралната сцена? Там се нарича най-общо нови, съвременни театрални форми. 

- Естествено. Нямам нищо против съвременните театрални форми. Наричат ги модерни форми, но понякога те са много неясни и немотивирани от някаква гледна точка или от дълбоко убеждение, просто са направени модерни заради самата модерност. Точно това е опасно, защото много артисти се подчиняват на естетократите, за да получат пари и признание и така губят същността си, за да се харесват. Точно заради това създадох този спектакъл, защото театърът попада в същата клопка, както и визуалните изкуства. Това е ужасно.

- Смятате ли, че в театъра се получава така заради липсата на добра драматургия?

- Не, не смятам, че това се дължи на безсилието на драматурзите. Живеем в свят, в който ролята на медиите е огромна. Следователно идеите трябва да достигат бързо до хората. Политиците използват кратки изречения, никой вече не слуша речите им, за да бъдат слушани, те трябва да влязат в някаква формула. А ние, останалите, понякога сме склонни да правим спектакли, за да ни забележи този или онзи парижки вестник. Някои артисти не мислят за идеите си, а мислят стратегически, за хората, на които трябва да се харесат. И така се създават неща, които изглеждат изключително интелигентни, но всъщност са глупости. Зрителите се тероризират, защото биват подценявани, че не са толкова интелигентни, а всъщност те си излизат от напълно безсмислен спектакъл. Говори се, че нещо е интересно, но всъщност всички се отегчават и никой не се осмелява да каже, че всичко е объркано и нищо не си разбрал. Това се нарича интелектуален тероризъм. Смятам, че има две крайности. Първата е елементаризирането на изкуството. Във Франция големите телевизии имат такива популистки предавания, които са истински интелектуален мързел в гледната точка към нещата. Това е едната крайност, която се развива главоломно. Другата крайност е фалшивият елитаризъм. Един от големите френски режисьори, Антоан Витез, казваше: „Искам да съм елитарен за всички”. Бих искал да съм на тази висота, елитарен за всички, което означава да си изключително внимателен към това, което разказваш, да си достатъчно искрен и да правиш понякога доста сложни неща, които да искаш да разкриеш пред възможно най-голям брой публика. В този смисъл са и ателиетата в нашия театър, за които говорихме преди това.

- Как се финансира Вашият театър?

- Във Франция имаме щастието, че държавата ни помага, освен това страната бе децентрализирана през 80-те години, което означава, че регионите и департаментите могат също да подкрепят културата. Нашият регион Север-Па дьо Кале, въпреки че бе засегнат от сериозна икономическа и индустриална криза през 70-те и 80-те години, реши да вложи много средства в културата, заявявайки: „Може вложението да е безразсъдно, но искаме да си платим за голяма Филхармония, за големи театри, за по-малки трупи”. И инвестицията им бе успешна. Театърът ни се подпомага от много политически структури – Държавата, Региона, Департамента. Общините също дават пари. Освен това нашият театър е трансграничен, събрахме две трупи – от Франция и Белгия и благодарение на това получаваме средства и от Европейския съюз. Освен всички други партньори. Във Франция Държавата и Регионите имат различна политическа окраска. През последните две години театърът не е приоритет на Държавата и Регионите не желаят да компенсират липсващите от Държавата средства, така че всеки ден се сблъскваме с трудности. В този период на криза бъдещето на сценичните изкуства не е розово, но нещата се получават. Има публика. Ако преди 15 години си говорехме на темата театър, тогава бях песимист. Щях да кажа: „Ние сме динозаври”. Тогава дори написах такива статии в пресата, че сме изчезващи динозаври. Днес не бих го казал. Вярвам все повече в театъра. Вярвам в необходимостта от съществуването ни в един свят, който все повече се дели на зони и в него властва отчуждението. Когато срещата с театъра е искрена и има възпитана, будна публика, има много режисьори, които искат да разкажат историите си, тогава театърът наистина има важна роля в нашия свят. Дори смятам, че сме пионерите в нов вид общуване.                

*HLM (habitation à loyer modéré) – вид социално жилище, създадено във Франция през 1950 г. Апартаментите в жилищните блокове се предоставят от държавата срещу нисък наем, а тя поема част от разходите.

loading...
Loading

Подобни статии

Рубрики

Реклама

Джаз Рисунки

Място за Вашата реклама!

Преводи

Видео Новини

Рубрики:

Новини: