Място за Вашата реклама!

 

Иън Макюън: Писателите са шпиони

Публикувана на: 09.02.2014

Иън Макюън е сред най-превежданите съвременни британски писатели, добре познат и на българските читатели. Последният му роман Sweet Tooth (2012 г.) е повод за разговор с него - за книгата, за неговата кариера и за това какво е да си писател.

Действието в Sweet Tooth се развива през 70-те години, роман за шпионаж и Студената война, в които е въвлечената главната героиня. На български език читателите могат да прочетат доста книги на Иън Макюън, сред които "Неумолима любов", "Амстердам", "Изкупление", "Дете във времето", "На плажа Чезъл".

С Иън Макюън разговаря Франсоа Бюснел от L’Express.

- Как станахте писател?

- Роден съм през 1948 г., време на бейби-бум. Баща ми беше военен, животът ми започна в Олдършот, люлка на английската армия. Прекарах детството си сред останките от Британката империя, като Сингапур или Северна Африка. Накрая ме изпратиха в пансион в Англия. Започнах да пиша чак към 20-ата си годишнина. Тогава, през 70-те, обикалях от квартал в квартал в Лондон. По това време се запознах с доста писатели: Мартин Еймис, Джулиан Барнс, Салман Рушди. Често изпитвам съчувствие към американските ми приятели, защото смятам, че един от проблемите на американската литература е, че е затворена в университетите. С няколко изключения като Филип Рот, писатели ще срещнете само из коридорите на литературните факултети на големите университети, пръснати из цялата страна. Аз имах щастието в младежките си години да попадна сред компании от амбициозни писатели, жизнени, забавни, дружелюбни. В Лондон имаше 2-3 места, където винаги се събирахме. Едното бе близо до редакцията на политическия седмичник The New Statesman, който имаше голям литературен авторитет по онова време. Другото място беше една кръчма в Сохо, The Pillars of Hercules, където се издаваше списанието The New Review. Неговият главен редактор, поетът Иън Хамилтън, събираше около себе си много писатели, които редовно посещаваха мястото. Четяха се статиите, малко се редактираха, помагахме си, кръчмата се беше превърнала в нашия неофициален стол. Знаете ли, писателите нямат потребност да са самотни. Това не е абсолютна необходимост. 

- Кога се научихте да пишете, след като Вашата социална среда не Ви е предразполагала към това?

- Родителите ми харесваха самата идея за образование. И двамата бяха напуснали училище на 14-годишна възраст. Майка ми веднага започнала да работи като прислужница в голяма къща, а баща ми като помощник месар. Имате право, наистина не може да се каже, че съм израснал в литературна среда. Вкъщи нямахе книги, нито се слушаше класическа музика или джаз, но родителите ми винаги са се стремили да получа това образование, което те са пропуснали. Насърчаваха ме да чета, дори и да не знаеха кои книги да ми препоръчат. Те не знаеха кои са класиците на литературата за деца и аз трябваше сам да си намеря пътя из стелажите на местната библиотека.   

По-късно, когато станах на 11 години, за тяхно голямо, а и за мое разочарование, по английска традиция бях изпратен в интернат. Родителите ми останаха в Северна Африка, отдалечени на 3000 км. Това не беше обикновен интернат, а по-скоро експериментално учебно заведение, където се приемаха преди всичко блестящи ученици, произлизащи от работническата класа. За мен това беше чудесна възможност, която ми отвори вратите към университета. Имах щастието един мой учител да ми открие поезията на Кийтс, Байрон, Шели, романите на Греъм Грийн и Айрис Мърдок. Благодарение на този преподавател на 16 години бях изкушен от литературата.    

- Има ли книга или писател, които са имали особено важна роля за Вас?

- Кафка. Повечето от английските романи от 60-те и 70-те години си приличаха по своя умерен социален реализъм, понякога близък до документален разказ. Четенето на Кафка ми носеше невероятно освобождаване, що се отнася до въпросите за място и историческа ситуация. Неговите книги сякаш ми падаха от небето, същото нещо усетих 2-3 години по-късно, когато открих Борхес. В тези книги открих универсализъм, който не се обвързваше с имена на улици и къщи. Мисля, че животът ми на писател беше продължителен стремеж да се отърся от това влияние, но тази пристрастеност към екзистенциалния роман бе за мен отправна точка. На 20 години, когато още нищо не знаех за живота, Кафка ми вдъхна желание да пиша, показа ми, че няма нужда да знам имената на нещата и механизмите на света, за да излея чувствата си върху хартия. Първите ми разкази изразяват това вдъхновение. 

- Как открихте собствения си тон и стил?

- Дебютът ми се случи бавно, но отрано имах различни интереси. От младежките си години обичах науката, но не й отделях място в разказите си, тъй като бях писател екзистенциалист, който не се поддава на такива размисли. Интересуваше ме човешката душа и тъй като бях само на 22 години, тази душа беше само болна! Изобщо, процесът беше много бавен. Първите ми две книги бяха сборници с разкази, тъй като романът много не ми вдъхваше доверие.  След това написах два романа - "Циментовата градина" и "Почивка в чужбина", които всъщност бяха новели, в които витаеше сянката на Кафка. В "Почивка в чужбина" дори не назовавах града - Венеция, а колкото до града в "Циментовата градина" - колония от деца, които растат без родители, той си остана безименен. Преминах през дълъг тунел, докато открия стила си. Първия роман, в който успях да съчетая науката, литературата и съвременното познание, бе "Дете във времето" от 1987 г., което означава, че ми отне почти 17 години, докато се нарека писател.

- Лесно ли се освободихте от влиянието на Кафка, за да стигнете до това, което сте днес – писател с остро перо, който описва Англия?

- Мисля, че направих обрат по стъпките на традиционния английски писател, този, от когото се опитвах да се отлича в началото, когато със сигурност съм пренебрегвал това, което казвам сега, но от малко дистанция виждам доколко на първите ми произведения нещо е липсвало. Може би цветове. Когато искате да обрисувате света, не можете да се ограничите в нюансите на черното. Трябват ви синьо, зелено, цялата гама от цветове. Аз дори се заставях да не описвам мислите на един персонаж, струваше ми се един вид измама. Представях мислите им само чрез думите им, действията или други детайли, свързани с тях, но не си позволявах лукса да опиша вътрешния монолог.   

- Какво Ви накара да си промените мнението?

- Може би четенето на Джойс, който ми показа как може да се опише съзнанието на един персонаж. Бях около 25-годишен, когато започнах да чета Джойс и установих какво богатство носи това. Защото истинската сила на един роман се крие в способността да представиш вътрешния свят на един персонаж. Никаква друга артистична форма няма същата сила. Така че дори и в последните ми книги да приемам ролята на историк на близкото минало на Англия, входната враха си остава личността. Впрочем, това е интересна тема за разговор: кога литературата започва да ни поднася наистина увлекателни персонажи? Кога те започват да ни се струват като живи? Мисля, че началото е "Хамлет". Що се отнася до романа, чак през XVIII век, а в английската традиция първият психологически роман несъмнено е "Клариса Харлоу" на Самюел Ричардсън , впрочем книга, изключително скучна за четене! Едно от най-големите предизвикателства за един студент е да прочете първите 7 части на този дълъг роман за съблазън и предателство, но той все пак създава портрет на личност, а не на типаж, със съвършенство на детайлите, което не е правено никога дотогава. За да приключа тази тема, да кажем, че при мен процесът на учене бе по-дълъг. Но след този дълъг курс по писане, който при мен продължи 17 години, започнах да се интересувам от Историята като от персонаж, който присъства в романа като всеки друг елемент. Сега говоря така, сякаш всичко е било много обмислено, резултат от определени намерения, а всъщност в главата ми бе хаос.     

- Не осъзнавате ли този процес?

- Не, изобщо! Романите са изградени от малки детайли, които малко по малко изграждат сюжета. Винаги си повтарям това, което Набоков е казал пред американски студенти в Университет Корнел: "Веднага можете да забравите всички празни приказки за темите на едно произведение. Още не сте дорасли за това. Задачата ви е да откриете детайлите, които съставляват романа и да оцените тяхната конкретна роля". Това е съвет, даден на читатели, но мисля, че се отнася и за писатели. Именно заради това много писатели се затрудняват да отговорят в интервю, когато ги попитат за темите на техните книги. Защото темите се раждат от само себе си, както облаците над една водна повърхност. Това са молекулите на тези детайли, за които говорих и които трябва да носите със себе си, когато стоите 11 часа зад бюрото. Най-интересното в писането не е да обхванеш много теми, а да формулираш с точност и най-малките неща.

- Как пишете?

- Силно вярвам в ползотворността на постоянството. В каквото и настроение да сте, дори и много да сте пили предната вечер, дори и да не сте спали много – двете последни обикновено вървят заедно, трябва да седнете зад бюрото си. Наследил съм го от баща ми, който беше добре сложен и служи на британската армия почти 50 години, без никога да се престори на болен. Пиеше много, но в 6 часа сутринта винаги беше станал. От него съм наследил това отношение към работата. По-конкретно, винаги пиша в голям бележник формат A4, винаги зелен, с редове, но без полета. Там си съставям абзаците, правя план на книгата. Но обожавам и компютрите, отдавна съм техен потребител. Купих си първия през 1983, отзад се включваше малка клавиатура. Приличаше по-скоро на игрална конзола, но ставаше за обработка на текст. Харесва ми капацитетът на паметта на компютрите, за мен е аналогия на това, което се съдържа някъде в мозъка. Не е разпечатка, но е някъде там, между чиповете и байтовете. Харесва ми тази смесица от писане на ръка и обработка на текст. Пиша с евтини химикали, защото винаги ги губя. Ако имам вдъхновение, мога да работя до моменат, в който припадна от умора, 15-16 часа без прекъсване. Случва се понякога, когато сте написали две трети от книгата и вече знаете как да пишете, на какъв език да е разказана, познавате персонажите, знаете докъде искате да стигнете и последите 30 000 думи са приятно спускане по склона. Пишеш, за да преживееш точно тези моменти.   

- Къде пишете?

- Мога да пиша навсякъде. Много ми харесват хотелите - някой ти оправя леглото, носи ти кафе, нямаш друго занимание, освен книгата, която пишеш.

Превод Градското списание

(Следва продължение)

loading...
Loading

Подобни статии

Рубрики

Реклама

Джаз Рисунки

Място за Вашата реклама!

Преводи

Видео Новини

Рубрики:

Новини: