Banner Top
 

Писателят Жан Руо: Франзуците пишем много романи, но малко от тях се издават

Публикувана на: 19.12.2010
1 снимка

Френският писател Жан Руо посети за първи път България в началото на декември. Поводът: Панаирът на книгата в София и представянето на първия негов роман, преведен на български – „Полета на честта” (издателство "Пулсио"). Визитата на Жан Руо у нас започна от Варна. Писателят разказва за романа като жанр и за литературните награди, сред които и най-престижната във Франция - "Гонкур", на която е носител.

Жан Руо е роден през 1952 г. в Камбон, департамент Лоар-Атлантик. Завършва литература в Нант. От 1978 г. се посвещава на писане, започвайки работа като журналист в регионалния френски вестник Presse Océan. След това заминава за Париж, работи в библиотека, а когато издава първия си роман "Полета на честта" е продавач на  вестници. Дебютният му роман получава награда „Гонкур” през 1990 г. и поставя началото на петтомна семейна хроника. Преведен е на 24 езика.

Жан Руо е автор на пиеси, комикси (сред които „Моби Дик”), есета. Последната му книга, Evangile (selon moi) (Евангелието от моя гледна точка) е издадена тази година. Понастоящем живее в Париж и работи за литературното списание La Nouvelle Revue Française (NRF).          

  

- Поводът да сте в България и издаването на романа Ви „Полета на честта”. Наред с това и във Варна, и в София имате лекция на тема „Ако романът умре, умира и Франция”. До каква степен тази тема Ви занимава като писател и романист?     

- Тази тема е много важна за мен, защото принадлежа на поколение, което получи университетското си образование през 70-те години на ХХ век. Тогава ни учеха, че романът е мъртъв. По темата за невъзможността на романа се водеше теоретична дискусия. Тогава писатели като Натали Сарот казваха: „Романът в стил „Балзак” вече не съществува”. Своята дума си казваха и структуралистите, които твърдяха, че един текст не пресъздава реалността, а препраща към други текстове. Освен това тогава Барт написа, че авторът е мъртъв и че „езикът е фашистки”. Когато сте на 20 години, четете всичко това, а искате да станете писател, има проблем. Затова по онова време изобщо не мислех да пиша роман по очевидни причини, след като той бе обявен за буржоазен, декадентски жанр и краят на реализма бе предречен. Аз просто исках да стана писател.

- И какво искахте да пишете?

- Текстове. По онова време всички пишеха текстове и единственото вълнуващо нещо от гледна точка на структурализма бе фразата сама по себе си. Създавахме фрази.  

Един човек на 20 години е много чувствителен към модерните неща. Разбира се, и тогава имаше хора, които пишеха романи, все едно, че нищо не се бе случило. Но когато имате литературни амбиции, всички тези теории минават през най-скритите кътчета на въображението, а не през намерението просто да разказваш истории. Дадох си сметка, че ако искам да стана писател, трябва да публикувам, но не и романи.

- Да, но Вие дебютирате точно с роман.

- Научих се да пиша романи, защото не бях подготвен за това. С течение на времето осъзнах стойността на романа като жанр и разбрах, че създаването му е вид интелектуална дейност.

Но романът и тогава ме изкушаваше точно защото принадлежа на поколението, което отдаваше прекалено голямо значение на формата, а не на автора, не на това кой разказва, от каква гледна точка разказва – все въпроси, които си задавахме като студенти. Всички те присъстват в романите ми, макар и да развивам сюжети. Литературната модерност присъства силно в книгите ми.

- И днес във Франция ежегодно се издават много романи. Тази година през септември – така наречената „литературна есен”, излязоха почти 500 нови романа.

- О, да. Понякога са дори повече.

- Това означава, че много французи пишат романи...

- Да, много. Франзуците пишем много романи, но малко от тях се издават. Спомням си, че през 1990 г., когато излезе първият ми роман, издателството беше получило 6000 ръкописа, от които издаде два – моят и още един.

- Значи Вашата теза за романа отговаря напълно на случващото се в литературния живот във Франция...

- Казах си, че ще се превърнем в общество от лаици, ако вече не сме способни да разказваме истории. И наистина така смятам, смъртта на романа е пагубна за Франция. Романът във Франция умира през 1940 година, с навлизането на германците, след това е обявен за мъртъв от структуралистите, паралелно умира идеята за тази могъща Франция, която има просветителска роля за света. Великата статуя на конник  е съборена. Това е метафора, с която искам да кажа, че именно конникът, рицарят е в основата на френския роман. Както знаете, първите романи във Франция са Рицарските романи, пряко свързани с утвърждаването на романския – френски език за сметка на латинския. Персонажът на рицаря е основополагащ, езикът също – за утвърждаването на нацията, на държавата. През вековете утвърждаването и усъвършенстването на езика е било грижа на всички – Франсоа І, Ришельо, който създава Френската академия, Просветителите, Балзак със своите романи през ХІХ век и т. н. Следователно, ако Франция умре, умира и романът и обратно. Което не се е случило, но е умряла идеята за величието на Франция, която има цивилизационна роля за света. Метафора за тази цивилизационна мисия е рицарят. Периодът на тази френска амнезия – от 1945 до 1970 г. е завладян от идеята за смъртта на романа. Но Франция не е умряла, защото е успяла да внесе друг опит, да си сътрудничи. Когато отново се поставя въпросът за държавата, например за ролята й за репатрирането на евреите, романът отново става легитимен и важен жанр. Това е моята теза. Не съм теоретик, но написах текст по този въпрос, който ще излезе през февруари догодина в списание NRF.

- Как възприехте навремето новината, че получавате наградата „Гонкур”?

- За мен бе изненада. По онова време още повече, отколкото сега, се говореше, че щом един роман е получил „Гонкур” и навсякъде се тръби, че има много читатели, значи не е добър, а причините да се награди са други. И аз смятах така и не се хвалех особено. За мен бе успех самият факт, че ме издава издателство Minuit. Всъщност ми дадоха наградата без да съм я искал, защото за „Гонкур” трябва да кандидатстваш предварително, като си изпратиш книгата. Ние не бяхме изпратили книгата с издателството и аз не бях в голямата конкуренция. 15 дни преди връчването на наградата журито ме помоли да си изпратя романа официално на Академия „Гонкур” с идеята да бъда награден. Когато вече романът ми започна да пътешества по света, защото беше преведен, видях, че в чужбина „Гонкур” е наистина марка за качество и престиж – сред това море от книги една е отличена с най-голямата награда. Така преосмислих гледната си точка за „Гонкур”, като все пак не забравям, че в списъка на наградените автори през годините има книги, които вече никой не чете и са забравени.

- Срещали ли сте се някога помежду си автори, които сте печелили наградата „Гонкур”?

- Не. Аз поначало не съм много контактен. Живея в Париж, зад Монпарнас и познавам малко хора. Така съм устроен, не съм общителен. Но покрай списанието, за което работя, се запознавам с автори и чета текстовете им. Тези срещи са ми интересни.

loading...
Loading

Подобни статии

Рубрики

Реклама

Джаз Рисунки

Място за Вашата реклама!

Преводи

Видео Новини

Рубрики:

Новини: