Станчо Станчев: Началото на театралния път на един режисьор
Над 100 пиеси, поставени в театрите в Шумен, Русе, Варна и на други сцени... Сред аплодисменните има и моменти на огорчение. Днес режисьорът Станчо Станчев се връща назад, за да си припомни началото на своя път в театъра.
1 снимка Подобни статии
- Режисьорът Петър Денчев: В България цели поколения са изгубени за театъра
- Русенски постановки на сцената на Модерен театър - София
- Димитър Стоянов: за режисьорския си прочит на "Страсти под брястовете" от Юджийн О`Нийл
- Паметна плоча на Крикор Азарян се откри в родния му град Пловдив
- Паметната плоча на Крикор Азарян в Пловдив може да бъде свалена
Роден в Пловдив през 1932 г. Завършва режисура в класа на проф. Боян Дановски в ДВТУ, сега НАТФИЗ "Кр. Сарафов“. Специализира в Театър "Вахтангов“ при Евгений Симонов и в Театър на сатирата на Малая Бронная при Валентин Плучек в Москва.
Режисьор в Драматичен театър "Васил Друмев“ - Коларовград, сега Шумен (1955 – 1959), Драматичен театър "Сава Огнянов“ – Русе (1959 – 1962), от август 1962 г. до септември 1992 г. е в трупата на Драматичен театър "Стоян Бъчваров" - Варна като режисьор, главен режисьор от 1978 г. и главен художествен ръководител (1979 - 1989). Поставил е над 100 пиеси от български и чужди автори, сред които "Следствието“ от Петер Вайс (ДТ – Врана, 1966/67 г.), “Добрият войник Швейк“ по Ярослав Хашек (ДТ - Варна, 1975/76 г.), "Сако от велур“ от Ст. Стратиев (ДТ - Варна 1978/79 г.), "Малки комедии“ от А. П. Чехов (ДТ – Варна, 1979/80 г.), "Сирано дьо Бержерак от Едмон Ростан (ДТ - Варна, 1981/82 г.), "Ревизор“ от Н. В. Гогол (ДТ – Варна, 1986/87 г.), "Кой се страхува от Вирджиния Улф“ от Едуард Олби (ДТ – Варна, 1996/97г.), "Учителят или сянка върху дъската“ от Жан-Пиер Допан (ДТ – Варна, 2003 г.). Много от спектаклите създава в сътрудничество със съпругата си, художничката Дария Василянска.
***
Четвърти септември 1955 г. Софийската гара. Заминавам по разпределение за Коларовград (Шумен). Изпраща ме приятелят Георги Калимеров. Той е разпределен като актьор в Силистра. Край на студентския живот. Обещаваме да си пишем. Пътувам цяла нощ и на другия ден ошмулен, с ново, но поизгубило вече блясък яке и старателно изгладен от майка ми панталон, се изтърсвам на коларовградския перон. Поемам по централната улица на провинциалното градче. Обед е, септемврийското слънце припича, но не свалям велуреното яке. Геройски го нося, понеже съм си наумил, че с него изглеждам по-солиден. Надписът Драматичен театър "Васил Друмев” ме отвежда в дълъг, тъмен тунел. Зад гърба си чувам глас:
- Ей, момче, къде бе?
- Това не е ли театърът?- питам с тайната надежда да не е.
А възпълничкият портиер ми отговаря:
- Да, това е, но не може да влезеш!
- Защо? Аз съм новоназначеният режисьор - разкривам гордо самоличността си.
От портиерната изскача Бай Петър и вече дружелюбно се усмихва:
Добър ден, другарю режисьор. Подранили сте. Днес е почивен ден.
На другата сутрин сърдечно ме посреща директорът Емил Кьостебеков. Преди месец ми е изпратил в София пиесата "Салемският процес” на Артър Милър, която е превел от руски и ми предлага готовото разпределение на ролите. Художник ще бъде Любен Петков, с когото вече сме се срещнали в София и сме уговорили бъдещото декоративно оформление. Впечатлен съм от Емил. Така е организирал всичко, че без никакво протакане ще вляза в репетиции. После отивам при секретарката, която ми връчва 200 лв. и обяснява, че ще бъдат удържани от първата ми заплата. Неприятна изненада. В театралното училище се говореше, че ще получим по една заплата - ей така, даром. С прикрито разочарование подписвам назначението стажант- режисьор с 600 тогавашни лв. месечно възнаграждение. Под подписа се мъдри датата 5 септември 1955 г. Забравил съм, че днес навършвам 23 години.
Първата ми постановка на професионална сцена е "Салемският процес” на Артър Милър (The Crucible, Arthur Miller) в Шуменския театър. Въпреки че действието се развива през 1692 г., в Салем, Масачузетс, пиесата е написана през 1952 г. във връзка с "лова на вещици”, устроен от Дж. Маккарти в САЩ и пряко кореспондира с политическите процеси у нас и в социалистическия лагер. Джон Проктър (Емил Кьостебеков) е изправен пред съда по донос, че жена му Елизабет Проктър (Струма Радукова) е вещица. Той се противопоставя на обвинението. Ето част от пледоарията на съдията Томас Денфорд: "… Магията е невидимо престъпление. То не трябва да се доказва… , всеки обвинен в магьосничество трябва да си признае. В противен случай трябва да се унищожи… Признание или смърт…това е особеността на подобни дела… „ Звучи ми изключително познато!
Премиерата на първата постановка на пиесата у нас, на 17. 11.1955 г., на сцената на Шуменския театър, минава с успех. След няколко дни научавам, че по радио "Гласът на Америка” са отбелязали подробно събитието и са ме критикували, че "младият режисьор, надъхан с комунистически идеи, е осакатил пиесата, съкращавайки сцени от нея”. А всъщност причината бе руският превод.
В края на сезона научавам и оценката на Окръжния комитет на БКП: "…Най- ярък пример е "Салемският процес”. Тази постановка не прикова вниманието на зрителя, но в замяна на това прикова вниманието на "Гласът на Америка”. Постановката, според специалистите била добра, но темата била актуална за САЩ, а за "нашите условия” била "анахронизъм.”
Като неуспех е квалифицирана и дипломната ми постановка "Забавни случки” по интермедиите на Сервантес, която вече е получила оценка "отличен” от проф. Моис Бениеш, режисьора Николай Люцканов и Надежда Тихова. Според ОК на БКП обаче "тези забавни случки, които са били интересни за Средновековието, отдавна са престанали да бъдат забавни за съвременния зрител... „
А младият и способен Емил Кьостебеков по – късно е освободен от поста директор на театъра.
Това бяха първите ми стъпки в театъра – първи сблъсък с тесногръдието на партийната номенклатура.
В Шуменския театър направих 11 постановки за 4 сезона. С най-щастлива съдба се оказа последната - ”Криворазбраната цивилизация” на Добри Войников, която бе наградена за режисура на Националния преглед на българската драма и театър през 1959 г., а художничката Дария Василянска - за сценография. Целта ни беше не да реставрираме театралното представление от Възраждането като музеен експонат, а да го анализираме от позицията на днешното време. Спектакълът да се превърне в игра на багри и ритми, да внушава радостно светоусещане и почит към българското, към традицията. Това е четвъртата ни постановка с Дария. Декорацията – условна, плоска, нарисувана в духа на примитива, е нещо ново, необичайно за времето на шестващия по сцените натурализъм. Представлението е възторжено прието от препълнената зала на Народния театър в София. Шумен успех за шуменския театър. Един от многобройните отзиви в столичната преса е озаглавен: ”Браво, коларовградци!”
Наградата от прегледа е 15-дневна творческа командировка в чужбина. И така, през 1960 г. заедно с приятеля, режисьора Любомир Шарланджиев и директора на Русенския театър се озоваваме в Берлин. Стената още не съществува. Гледаме представления в Берлин, Дрезден и Ваймар. Разглеждаме новопостроената Дрезденска опера и се възхищаваме от техническите съоръжения на сцената. Впечатлен съм от представленията на "Берлинер ансамбъл” - "Неудържимият възход на Артуро Хи” (Der aufhaltsame Aufstieg DES Артуро Ui) и ”Животът на Галилей” (Leben des Galilei) на Б. Брехт. Той умира през 1956 г., но духът му още витае в театъра, в лицето на режисьора Бено Бесон. За този театър съм слушал от нашия професор Боян Дановски, който е учил там през 20 -те години. Поразен съм от режисурата, актьорите и театралната организация на спектаклите и немският театър се превръща в модел, който винаги ще се опитвам да следвам.
Дария Василянска - "Спомен за Шумен `59"
През август 1959 г. съм назначен в Русенския театър. Тук поставям 6 пиеси за 3 сезона: "Иркутска история” от Алексей Арбузов, "Де Преторе Винченцо” от Едуардо Де Филипо (De Pretore Vincenzo, Eduardo De Filippo), "Глас народен” от Георги Караславов, "Дъщерята завършва„ от Димитър Инкьов, "Как завърши денят” от Иван Теофилов и "Генералът и Лудият” от Анжел Вагенщайн - постановката, която смятам за най - добра. В края на третия сезон театралното ръководство е повикано на заседание в бюрото на ОК на БКП, на което се обсъжда дейността на театъра. И тук - гръм от ясно небе! Изслушваме с драматурга Иван Теофилов пламенната актьорска тирада на директора на театъра, който заявява, че "няма да повери повече постановки на режисьора Станчо Станчев, защото прави фашистки театър”. В "Дунавска правда” е излязла критична статия за представлението "Как завърши денят” от Иван Теофилов. Никой от колегите не се противопоставя на обвинението и заседанието набързо приключва.
С Дария сме единодушни, че ще трябва да напусна театъра. Току-що ни се е родила дъщеря и най – сетне сме настанени в нова квартира. Заедно пишем писмо до Ангел Будев, завеждащ управление "Театри” в Министерството на култура, в което обясняваме ситуацията и заявявам, че съм готов да отида в който и да е театър в страната, но не и да остана в Русе. След няколко дни ме викат на разговор при секретаря на ОК на БКП. Не отивам. Обажда ми се режисьорът Борис Тафков, който ще поеме Русенския театър през следващия сезон. Настоява да остана. Благодаря му, но отказвам. Не мога, след като трупата не ме подкрепя. От Варна ме кани директорът на театъра Николай Савов. Приемам и на 15 август 1962 съм назначен във Варна.
Варненската трупа ме посреща сърдечно. Първата ми постановка тук е "Великият Боби” от Кшищов Грушчински (Wielki Bobby, Krzysztof Gruszczyński). Художничка на спектакъла е Дария. Пиесата е гротеска за властта. Пиян американски сержант влиза вместо в тоалетната и ругае. Ругатнята се оказва паролата на командния пункт на атомната бомба. Откривайки това, той започва да шантажира околните да изпълняват всичките му желания, дори и това - да притежава секс бомбата на Америка. Как съдбата на света може да се окаже в плен на капризите на един обикновен, случаен човек, когото властта превръща в диктатор. Проблемът звучи изключително актуално. Карибската криза е в разгара си. Светът никога не е бил така близо да ядрената война.
Актьорите играят предано, с увлечение, стремят се да защитят режисурата и драматургията. За пръв път използвам телевизор на сцената - наблюдателната камера от бункера на Боби. Така се срещам с оператора Георги Смиленов, който заснема кадрите с обикалящите около бункера персонажи и нашето сътрудничеството прераства в приятелство. Спектакълът се приема добре. Отзивът в печата е положителен.
Понеже нямам квартира тук, прибирам се в Русе, при Дария, за да подготвя следващата си постановка. Когато се връщам във Варна ме чака неприятна изненада - директорът Николай Савов и Димитрина Гюрова не са вече тук, а в Бургас. Привикват ме при секретаря на ГК на БКП, чийто прякор е Никсън. Той ми съобщава, че окръжният секретар на БКП е гледал "Великият Боби” и бил "така възмутен от разголените варненски актриси” - дефилето на секс бомбите, че "…изпитал срам пред жена си”. Аз питам наивно: "Другарю секретар, другарят окръжен секретар не е ли виждал жена си по бельо? Не си ли лягат заедно?” И представлението по-късно неусетно изчезва от афиша на театъра. След време научавам, че варненският ОК на БКП е правил допитване до русенския ОК за мен и отговорът е бил: ”Пари ще ви дадем, само го вземете!” С такава "препоръка” идвам във Варненския драматичен театър.
Целият текст със спомените на Станчо Станчев ще бъде публикуван в 10-ата Книга за Варна, която се подготвя за печат. С тази публикация "Градското списание" поставя началото на поредица, посветена на творчески личности в различни сфери, свързали живота си с Варна, които периодичо ще представя.
Автор: Записа Любомир Кутин
Публикувана на: 19.02.2012
Видео новини
