Място за Вашата реклама!

 

Теодор Лулчев: Да носиш бижу е най-старата форма на изкуство

Публикувана на: 30.03.2014

Бижутерията се чувства, казва дизайнерът Теодор Лулчев. След повече от 10 години, прекарани в Дания, авторът е в България, преподавател в НБУ и НХА, директор на Фондация "Кофоед училища за самопомощ - България". Сред всички тези дейности се намира и бижутерията, неговата любов, както признава самият той.

Теодор Лулчев е завършил индустриален дизайн в НХА. Години наред се занимава с графичен дизайн, с дизайн на бижута. Участвал е в много колективни изложби в Дания, Германия, Италия, Испания, Холандия и има самостоятелни изложби у нас и в Дания. Последната у нас е участието в сборната бижутерска експозиция в Галерия Le Papillon във Варна. Там представя част последните си серии, вдъхновени от природата.

- Какво Ви накара да се върнете в България?

- В Дания бях от 1999 до 2011 г. Трябваше да се докажа като датски дизайнер, а вече бях изградил име в България, имах и изложби на други места. Когато отидох в Дания, в началото никой не ми обръщаше внимание и това явно породи артистична амбиция. След като получих права на датски гражданин и имах право да уча, 2 години учих дизайн на бижутерията. Иначе съм завършил индустриален дизайн, но цял живот работя като графичен дизайнер. Силата ми е във формите, да изразя чувства чрез форма и мисъл. Това не го казвам от тщестлавие, а е мнението на други мои колеги. В Дания работих с Мервин Курлански, един от създателите на студио Pentagram, огромно студио, с филиали по света. След 12 часа работа той ти казва: "Давай още". И така месеци наред. Накрая ми каза: "Разбрах, че правиш и други неща. Донеси ми ги". Занесох му скулптури и бижута и той предложи: "Тео, хайде да правим индустриален дизайн". Аз го попитах: "Защо, малко ли ни плащат като графични дизайнери?" Той отговори: "Не е малко, но като направиш една дръжка на врата или на прозорец, ти плащат цял живот". Разбрах, че силата ми е във формите. Миналата година в София направих за първи път изложба индустриален дизайн - лампи. В Дания, когато вече заговориха за мен, а това означава, че си постигнал целите си, си казах: "Аз какво правя тук"? Тази есен започвам докторантура в НХА, тоест, това, което съм натрупал като знания и опит, ще го облека в научна форма и ще бъде полезно за тези след мен. Това е осмисляне на битие. Бих казал, че понякога художникът има възможност да бъде известен, но целта ми беше да се върна в България и да насоча вниманието към невидимите хора, защото тук никой нехае, не се мисли дългосрочно, институциите, които се занимават с това, не научават тези хора да са дейни за живота.

- Харесва ли Ви преподавателската работа?

- Забавно ми е със студентите. Те са чисти и не може човек да ги подведе, за секунда ако излъжеш, усещат. Имат чувство за справедливост и честност, ако те уловят, че си непочтен към себе си, към света, към творчеството, към тях, спукана ти е работата. На студентите не спестявам нищо. Важното е да се казва истината. Независимо какви добри автори ще станат, те трябва да са честни хора.

Много ми се иска нещата да се променят в нашата образователна система. Ще дам пример. Важно е, когато те обучава някой, накрая да не те оценява, защото винаги през тези години на контакти се случват неща на личностно ниво, и добри, и лоши, което винаги се отразява на крайния резултат. В Дания, когато се дипломирах, дойдоха хора от 3 други места. Последните 6 месеца всеки студент си контактува с тези външни ментори, пращаш по един имейл на месец как върви работата и когато дойдат, отиваш на изпит пред тях, разпитват те подробно и те оценяват те, а не тези, които са те обучавали. Те отдавна са спрели да имат мнение за формиране на оценката ти, освен да си кажат мнението как през годините си се развивал. Иска ми се това да се случи и тук.

Теодор Лулчев, брошка

"Частица от Луната", брошка                © Теодор Лулчев

- Това не е ли доста невероятно?

- Невероятно е и да сме свободна държавна, но ние сме свободна държава. При толкова много интереси на империи около нас, факт е, че България някак си се опитва да търси своя идентичност, което е достойно за уважение.

- Вие сте създател на Кофоед училища за България. Как функционира тази организация?

- Идеята е започнала през 1928 г. в Дания по инициатива на Ханс Кристиян Кофоед. Той вижда огромната маса от хора в Копенхаген - гладни, прокъсани, търсещи прехрана, които имат нужда от внимание и идея за живота си. Успява да намери малки помещения, където първото нещо, което са направили, е да им се даде възможност да си оправят обувките, да се обръснат и подстрижат, лека-полека да заприличат на хора, да се почувстват личности и след това да си потърсят работа. От няколко помещения днес това е цял квартал в Копенхаген. Аз също отидох там, за да видя как работи системата. В Дания е така: когато нямаш работа, можеш да се запишеш на курс за преквалификация, това е свързано с общините, те организират курсове, както и много организации. Кофоед училища имат друга система: ако вече си деен и активен и ходиш редовно да се обучаваш и даваш продукт, получаваш "кофоед" долари и като събереш определен брой, можеш да си купиш обувки, храна и т. н. Това е мотивация за всяка личност да бъде активна за себе си, за идеята. Работата в група е водеща. Хората помагат на себе си, но само, когато са се осъзнали като личности. В България много хора, ако им се случи нещо, или пък са бедни и са били в домове, нямат визия за себе си - как да живеят, как да просперират, което не може да се случи, ако нямат духовен план за това какво искат да бъдат? Това е основата на Кофоед училища.

- Това ли се случва и у нас?

- Да. От 2008 г. се занимавам с това в София, да се изгради такава структура. Водих в София хора от организацията в Дания. Успяхме да се преборим. Столична община ни даде помещения, ползваме ги заедно с един Център за деца с ментални проблеми.

- Къде се намира дизайнът на бижута сред толкова много дейности?

- Там е моята любов. Когато много ми се насъбере, се затварям в ателието, изключвам си телефона и правя своите неща. Една от последните ми теми - "Чувството на камъка", има история. От години ходя на море, но пясъкът не ме привлича толкова, колкото скалите - все ги изследвам, скали с невероятни структури, истории и плетеници, с вътрешната си енергия. В резултат на студа и водата са се случили чудни неща. Все съм се питал как може да се разкаже това. То е чувство. Камъкът има енергия, времето му е с друга чистота, съдържа натрупано познание. Камъкът си има своя собствена бързина. Това се опитах да разкажа с тези брошки от серията Чувството на камъка. Имам и друга серия, посветена на горите около Синеморец, стари букови дървета, които са станали малки като бонсаи от вятъра, вплетени едно в друго. Тази фантастична плетеница е една част от брошките. Това са места, където съм се зареждал и съм се чувствал добре. Природата - камъни и дървета, са места, където си почивам. Тази тема на някои може да се стори не толкова извисена, в рамките на концептуално изкуство, но това са простички базисни неща и както съм ги усетил, така съм се опитал да ги направя. Дано хората да го уловят. Ако изкуството не докосне сърцата на хората, значи не е постигнало целта си.

- Какво всъщност означава да си дизайнер на бижута?

- Дизайн навремето беше мръсна дума. Днес обаче всеки е дизайнер. Дизайн е съотношението на идея и форма. То е толкова просто и същевременно неизпълнимо за много хора, че все едно е от друга планета. Хората, които разбират същността на дизайн, са хора, които не се бият в гърдите и не са все на първа линия. Както казах, това е нещо много простичко, но не за прости хора. Бижутерията се чувства. Това е онова нещо, което слагаш някъде на себе си, което олицетворява твоите усещания в момента. Да носиш бижу е най-старата форма на изкуство. Кое е първото нещо, което човек е искал да окачи по себе си след дрехите и препаската – някакъв тотем, знак, нещо, което да го пази, да го олицетворява, за да е разпознаваем. Накитът е нещо много старо, но в ново време, чрез малката форма, могат да се разкажат много по-сериозни неща. Бижутата са скулптури. Самата Айфелова кула, когато се намали, е бижу и обратното - една малка пластика уголемена трябва да може да изглежда добре. Хората избират дали ще се занимават с монументална пластика или с малки форми, но художественият проблем е един и същ. Когато става дума за дизайн, тук се намесва тънкият момент, че работите се мултиплицират. Когато се прави висша мода или един единствен накит, той остава сам за себе си. При тиражирането на творчески продукт играят други правила, но това е друга много обширна тема. Великолепен дизайнер на бижута е проф. Димитър Делчев - за мен най-добрият в Европа, най-витален и най-абстрактен, който на база на история, архитектурни или конструктивни заигравки прави чудеса от прости материали, както и Цветелина Алексиева, която се е образовала в Германия, възхищавам се на работите й.

loading...
Loading

Подобни статии

Рубрики

Реклама

Джаз Рисунки

Място за Вашата реклама!

Преводи

Видео Новини

Рубрики:

Новини: