Място за Вашата реклама!

 

Янко Маринов: времето като единствен миг

Публикувана на: 15.10.2017
1 снимка

С голяма изложба живопис в Градската художествена галерия "Борис Георгиев" във Варна се отбелязва 110-годишнината от рождението на художника Янко Маринов (1907 – 2001). Изложбата "Преображения" може да се види до 11 ноември 2017 г.

Да се пише за изкуството и живота на Янко Маринов е предизвикателство за всеки изследовател на културата. Предизвикателство, което ако бъде прието, възнаграждава с познание, защото познавайки него, ние познаваме целия ХХ век. Житейският път на Янко Маринов започва в самото начало на века и завършва малко след неговия край, преминавайки през всички исторически и идейни колизии, които времето налага. Двадесети век е "век-звяр", както го нарече сръбският писател Добрица Чосич, метафора на сгъстеното време, на забързната история, преминала през живота на хората и обществата.

Yanko Marimov

Документална част на изложбата в ГХГ - Варна.

Изкуството на Янко Маринов кореспондира с няколко европейски културни традиции, чиито начала са поставени в XIX в. и имат своята видимост през XX в. На първо място това е революционната есхатология. Янко Маринов изпитва влияние от социалния реализъм на барбизонците Гюстав Курбе и Жан Франсоа Миле. Като устойчив художествен коректив Янко Маринов многократно цитира Миле: "Цял живот аз рисувах това, което виждах и което познавах добре." И Миле, и Курбе принадлежат към революционната традиция. През 1848 г. Миле взима участие в Комуната, а Курбе дори попада в затвора под заплаха да бъде екзекутиран. Той застава на трибуната на Парижката комуна, за да призове художниците да участват в реконструкцията на моралния строй чрез изкуството. Неговата картина, изобразяваща трошач на камъни, е призната за първия голям паметник на работничеството. Това е реалията, в чийто културен и асиснхронен контекст се осъществява изкуството на Янко Маринов. В неговите картини се случва характерното за революционната традиция разместване на обектите на изобразяване. Вместо елитите, богатите и интелектуалците Маринов търси своите художествени теми от хората в незавидно социално положение – перачки, селяни работещи на полето, цигански катуни.

Yanko Marinov

"Пристанище Варна", 1965 г. (частна колекция)

Втората препратка откриваме в стилистичното влияние на френския импресионизъм и постимпресионизъм. Още по време на своето следване в Одеското художествено училище Янко Маринов дефинира авторитетите си: "Мои учители стават Мане, Моне, Реноар, Дега и Писаро... трябва да се уча от добрите майстори на пейзажа, но без да ги копирам и повтарям. Импресионизмът е онази златна среда между натурализма и крайната абстракция, която ни дава всичко – вярно интерпретирана материалност, дълбочина, пленер, жизнен трепет и чрез богатия колорит - музика" (1938). По-късно през 80-те години добавя: "Френските импресионисти – Моне, Сисле, Ренар, Писаро бяха за мен изходната точка във възгледите ми на художник. Те ме научиха как трябва да се пресъздава природата и хората. И именно тях признавам за мои учители". В прехода, който Янко Маринов прави от академизма с неговия сдържан класически колорит към  импресионистичната стилистика, най-точно отговаряща на творческия темперамент на художника, той постига едно изграждане на формата посредством полагане на цветни петна. Този художествен похват, характерен за италианските макиайоли се открива най-отчетливо в миниатюрите и малките композиции, който Янко Маринов започва да прави като студент в Петербурската художествена академия. По този начин художникът получава свобода без формалности да направи незабавно онова, което вижда в настоящето. Истината се явява в контраста между хроматичните петна. Миниатюрата остава предпочитан жанр за автора, а произведенията му се признават за художествено явление в българското изобразително изкуство. ("Тук всяка точка е изкуство" – проф. Саша Попов).

Пейзажът се налага като домиращ жанр в изкуството на Янко Маринов. Пейзажът обаче не е констатация на натурата, а е осмислен като философско отношение към битието и въздигнат до метафизика на изкуството. Постигнат и познат от твореца, пейзажът изгубва собственото си съдържание и тогава безличното битие се превръща в битие на творящия субект, а космическата воля на природата става преживяване от чувство и настроение. И щом неговото самостойно съдържание е отречено и превъзмогнато, той вече е поема и лирика, той става впечатление, импресия. Това означава, че в картинитите на Янко Маринов се замества строгата и безлична закономерност на обективното със субективни естетически ценности. Пейзажът като първичен израз вън от човека е основната и най-достъпна връзка между преживяванията на творящия художник и усамотеното величие на природата. Затова той трябва да се яви в началото на всяко творчество (Чавдар Мутафов).

И творчеството на Янко Маринов в действителност започва с него. "Да се уловят и предадат настроението на природата – ето това е задачата на пейзажиста. Пролетта със своята свежа звънкост на колорита, есента със своето богатство от топли, охрести, кафяви, златни, до бакърено червени преливания, а зимата със своите нежни едва доловими сребристи тонове". Пейзажите, рисувани с бърза, динамична мазка с четка почти без косми, предават образите на  земята, полето, хълмовете, морето, овощните градини и градските паркове. Понякога художникът използва цветни подложки върху грунда, друг път полага боите ескизно, на моменти фрагментирано, но винаги постига внушение за тряптяща, вибрираща живописна повърхност.

В изкуството на Янко Маринов пейзажът е топос на човешкото. Пейзажът не е неутрален, нито невинен, нито незаинтересован или оттеглен в себе си. "Аз не навлязох навътре в морето както Мутафов, Велчев и Марио Жеков. Аз го рисувах от брега, защото виждам повече и по-богати елементи там, където свършва, защото там са и хората. Те живеят, трудят се". Художникът подхожда към своя обект с онова, което Ръскин нарича "невинност на окото", непреднамерено гледане и изобразяване. На това се дължи динамично третиране на формата, която изгубва своята стабилност и плътност, оптическото смесване на сложни цветосъчетания, преливащите граници между обектите в композцията. Но към всичко това трябва да се каже, че изкуството на Янко Маринов кореспондира с пластическите традиции, отпращащи към постимпресионизма - стабилна композиция и конструктивна архитектоника. Като резултат картините на Янко Маринов звучат като "просторни чисти поеми" (Пол Валери).

Тези изключителни картини са визии, преследващи невъзможното. Живописта на Янко Маринов въплъщава времето като мигновеност, като единствен миг. Мигът е този, който дава усещане за вечност и характерният момент доминира и подчератва общото. И художникът взима именно него, довежда го до най-напрегнатото му състояние, когато той престава да бъде израз само на външното, на реалното. Престава да бъде небе, лице, море или дърво, а се преобразява в частица от нещо всемирно, излиза извън времето и пространството. Изразните средства за въплъщаване на времето в творбата са фактурата и ритъмът на пластическите елементи, петна, линии, мазки.

Едно от последните неща, които художникът записва в дневника си е: "Аз ще оставя съдници на моето изкуство да бъдат бъдещите поколения. Ако те преценят, че моите картини са художествени еднодневки, нека ги изхвърлят от галериите, нека ги изхвърлят от домовете си". Поколенията са казали своята дума - Янко Маринов е класик, който със своето изкуство разширява полето на българската импресионистична живопис.

Янко Маринов e основател и пръв уредник на Художествената галерия във Варна. Дългогодишен творчески секретар на групата на варненските художници към СБХ. Роден в Килифарево на 24 декември 1907 г. През 1925г. постъпва в Морско – рибарското училище във Варна. През 1939 г. се дипломира в Одеския художествен институт. Следва във Всеросийската художествена академия в Санкт Петербург от 1939 г. до 1941г. През 1944 година се завръща в България. Първата си самостоятелна изложба, която предствя във Варна, е през 1945 г. в салона на Еврейския дом. През 1946 г. организира самостоятелна изложба в София, в зала Филхармия. За тази изложба с рецензии се ангажират Ненко Балкански, Васил Стоилов, Кирил Кръстев и Кирил Цонев. През 1970 г. предствя самостоятелна изложба в гр. Карара, Италия. Участва в колективни и национални изложби. В представителни изложби на българско изкуство в Германия, Ирак, Иран, Русия, Турция, Унгария и Финландия. Представял е изкуството си в 31 самостоятелни изложби във Варна, Добрич, Велико Търново, Габрово, Кърджали, Килифарево, Плевен, Русия и Италия. Негови творби са притежание на Националната художествена галерия - София, художествените галерии във Варна, Велико Търново, Габрово, Килифарево, Кърджали, Плевен и частни колекции в Германия, Италия, Полша, Франция. Отличен е с петнадесет награди от участия в общи изложби в Италия. Носител е на орден "Кирил и Методий" II степен.

Заглавието е на Градското списание

loading...
Loading

Подобни статии

Рубрики

Реклама

Джаз Рисунки

Място за Вашата реклама!

Преводи

Видео Новини

Рубрики:

Новини: