Място за Вашата реклама!

 

„Великденски сън“ от Веселина Геновска-Герчева

Публикувана на: 20.04.2014
1 снимка

Тази история на великденска тематика е публикувана през 1938 г. във вестник "Варненски кореняк". Авторката (1911-1960) е писател и преводач от полски език.

Беше надвечерието на шестия Великден, който Олга Стефанова трябваше да прекара в сиропиталището "Майчина грижа", като надзирателка. Но тя не мислеше, че приближава Великден. Този голям праздник тъй много приличаше на всеки отминал, щото Олга с подробност можеше да си представи всичко, което ще се случи.

Ето, тази вечер децата ще изпеят в общия салон Отче наш, ще си пожелаят чудни сънища през светлата великденска нощ, а после мирно и тихо ще си отидат в спалните, придружени от своите надзирателки. Сутринта, облечени в новите си дрешки, ще изпеят "Христос воскресе", изправени зад столовете в трапезарията, а след това всяко ще грабне червеното яйце, което се намира в чинията му. След закуската децата, наредени в стройни редици, ще бъдат отведени в църквата. Преди обеда ще изпеят до три път „Христос воскресе“, а след обедната почивка ще се съберат в големия салон, където е уредена забава, след която ще получат великденски подаръци. И няма да се случи нищо повече, което да разнообрази този голям празник.

За Олга Великден беше станал като обикновен празник. Сега, вместо да мисли за него, тя мислеше за годините, които ще прекара в сиропиталището, може би още двадесет, тридесет Великдена, след които косите й ще посивеят като ежедневната й сива рокля, а по-късно, ако не умре, ще станат бели, като косите на надзирателката Евдокия и децата ще захванат да й казват "стара майко".

Вечерта е вече настъпила и в големия салон се лее изобилна светлина. Децата напущат трапезарията и тихо се отправят към салона. Те всички си приличат поразително в сивите си роклички и изопнати косици.

Олга нарежда децата, на които е надзирателка, всичките от четири до седем години – малки, спретнати и мили. Тя твърде често се е чувствала щастлива между тях, но тази вечер не може да разбере защо й са чужди. И когато всичките деца запяват "Отче наш", очите на Олга се изпълват със сълзи. Тази молитва й напомня нейната гореща молба, която бе отправяла към Бога в тези седем години, които прекара тук като питомка - да й даде той малко, съвсем малко щастие, да я изтръгне оттук и й покаже света - светлия хубав свят. Но молитвата й остана напразно. Тогава в малката й детска главичка се раждаше мисълта, че стените и стъклата на прозорците са толкова плътни и не пропускат молитвата й да мине през тях и да достигне до Бога…

- Олга, вие трябва да отведете децата в спалнята им.

Тя се сепва и поглеждайки бегло главната надзирателка, се обръща към децата:

- Трябва вече да спим, мили деца, за да можем утре рано да посрещнем възкръсналия Христос.

Гласът й звучи глухо, а децата въпросително гледат влажните й очи.

В спалнята тя оставя всяко дете в леглото му, завива го внимателно, целува го по челцето и му пошепва да сънува, че е станало звездица или слънчево дете. А когато се изправя пред своето легло, тя отпуща ръце. "Отче наш" - звучат нежните детски гласове в душата й. Но след тези думи настъпва хаос. Съществува ли Той? И защо я оставя затворена тук? Нея - младата, двадесетгодишна Олга.

Някъде отдалече долита камбанен звън. Олга угася лампата и ляга. Мъката в душата й расте. "Отче наш" ридае конвулсивно недовършената молитва, а камбанният звън глъхне в светлата вечер.

- Олга! Олга!

Малкото русокосо момиченце бяга по централната алея в градината на сиропиталището, притиснало до гърди куклата си и радостно се смее. А присторено ядосаният глас на надзирателката продължава да зове: "Олга!" Тя настига детето, хваща го за раменете и вместо да му изопне ушите, го притиска до гърдите си и целува златните косици.

Така си спомня Олга в този миг единствената любов, която бе получила в живота си – нежната любов на надзирателката Мария.

- Олга! Олга! Смътно звучи този топъл глас изпод земята. Може би наистина зовящ, приканващ Олга към твърдост и примирение, каквито имаше покойната надзирателка. А камбаненият звън замира в мрака, който води съня…

Чудно красиво е да лети човек в пространството между небето и китните поля. На Олга е леко, светло и радостно. Лети! А в крилата й трепти упояващият звън на възкресенската вечер. Щастието, като огромна, бързокрила птица, се е стрелнало в светлата, небесна шир, недостижимо. Сянката му чертае миражи по земята и към нея простират жадуващи ръце всички човешки същества. Но Олга ще го достигне. Не миража, а огромната бързокрила птица. Ето… още миг-два и тя достига крилото му. Сега камбанният звън ехти в мощна, победна песен. А някой се смее тихо, топло. И нечия ръка пристига и погалва рамото на Олга.

Госпожице Олга…

Шепотът разпръсква съня и възвръща съзнанието.

Госпожице Олга…

Тя отваря очи и учудено гледа дежурната прислужница, чието лице смътно се очертава под бледата светлина на нощната лампа.

- Долу, в хотела, ви чака един човек – шепне прислужницата. – Ваш близък.

Олга бавно се повдига.

- Мой близък? Името му?

- Не го казва. Кажете й: "Неин близък" – само това.

Олга става, обува обувки на босите си крака, облича плътния бархетен халат и тихо излиза. Коридорите са мрачни и пусти. Тя върви, а стъпките й тайнствено отекват под дългите сводове. Ето стълбите. Олга се старае да стъпва леко, за да не чува острия каменен звук. Минава първата площадка и хвърля поглед в хола. Там, в полумрака, стои един човек гърбом към нея и се взира в една картина.

Олга силно потреперва и впивайки пръсти в перилата, се спира. Тази сцена й напомня друга подобна, която се случи тук, на същото място преди осем години. Тогава тя, четиринадесетгодишно момиче, слизаше по стълбите. Там, на същото място, стоеше един господин и гледаше същата картина. Когато тя пристъпи към него, той се обърна и запита за директора. После погали русите коси на Олга и каза: "Какъв подарък искаш за Великден?" Тя не отговори. Само скри лице в ръцете си и заплака. Толкова хубав и добър беше господинът, който я запита какъв подарък иска.

После той идва няколко пъти, донесе играчки за децата, присъства на великденската забава и се изгуби. Олга никога не го видя. Но винаги, когато слизаше по стълбите, тя не можеше да не си спомни за него.

Когато навърши осемнадесет години, тя застана на стълбите, погледна картината и помисли. "Ако той дойде един ден, аз ще му кажа: "Не ме оставяй! Аз толкова малко любов съм видяла. Вземи ме със себе си. Ще те обичам цял живот. Аз те обичам още от оня миг, когато ти ме погали по косите…"

Сега Олга прави усилие да види добре фигурата, но полумракът, който цари в хола, не й позволява да стори това. Тя тръгва още по-леко и нерешително слиза долу и, пристъпвайки няколко крачки, се спира.

- Какво желаете?

Шепотът й едва достига до мъжа. Той бавно се обръща и я поглежда с усмивка. Олга остава прикована. Защото се повтаря сцената отпреди осем години. Той, същият. Гледа я топло и пристъпя към нея.

- Олга-говори той тихо. – Дойдох да ви взема. Знам, че вие никога не сте преставали да ме обичате. Обичал съм ви и аз. Сега сте голяма и дойдох да ви го кажа. Дойдох да ви взема.

Тя го гледа изумена.

- Вие ме обичате!? Дошли сте да ме вземете – шепне тя беззвучно като хипнотизирана.

После поклаща глава.

- Не, невъзможно. Невъзможно. Та какво съм аз? Едно сираче, което няма никого. А вие, вие сте богат, хубав, известен. Ще ви се смеят, когато ме вземете. После вие ще се разкаете за своята постъпка.

- Не, няма да се разкая. Тръгнете с мен.

Олга се противи:

- Не, няма да дойда. Потърсете щастието си другаде. Не мога да ви го дам аз.

И тя му протяга ръка,а за да се увери, че не е видение.

Не, неговата голяма, топла ръка поема нейната. Той пак говори тихо:

- Тръгнете с мен.

Тя прави усилие да задържи сълзите си.

- Идете си. Аз ще остана завинаги тук, ще си избера най-хубавото дете, ще го обичам много и ще мисля, че е нашето. И всяка Вликденска вечер ще го приспивам с чудната приказва за неговия татко, който е далече, много далече.

Лицето й е бледо, като изваяно от мрамор.

- Изпращайте по един малък подарък на детето, - продължава тя да шепне, усещайки как нейната ръка леденее, въпреки топлината на неговата, - то ще се радва много. Ще се радвам и аз и ще ви обичам повече, отколкото ако бих била винаги при вас.

Той я гледа тъжно. Очите му са влажни, а погледът топъл. Леко навежда глава и целува ръката й. Остава миг така, а след това погалва косите й както тогава, когато тя го видя за първи път.

- Олга, аз ще ви помня винаги…

Той се обръща и излиза през голямата стъклена врата. Тя протяга ръце да го спре, но гласът й не се подчинява.

Бавно се връща Олга, изкачва стълбите и преминава през сводестите коридори. Влиза в стаята, където спокойно спят децата и тихо ляга.

- Защо го отблъснах?

Хаосът в душата й се избистря.

- Защото го обичаш – отговаря една светлинка.

Великденските камбани пак пеят. Не! Не са камбаните. Навън, в коридора, звъни големият стенен часовник. А стаята е светла.

Олга скача от леглото и тича навън. Защо го отблъснах? Може би той е още там, пред картината?

В дъното на коридора вижда прислужницата.

- Лено!

Тя бързо идва.

Олга я гледа внимателно. Същата, която я събуди.

- Кой идва през нощта и защо ме извика ти?

- Аз? Не. Никой не е идвал. Аз не съм влизала в стаята ви. Навярно сте сънувала. – И прислужницата бързо отминава.

Олга, отмаляла, се опира о рамката на вратата.

- Навярно съм сънувала… Моят хубав Великденски сън.

Махва тъжно с ръка и влиза в спалнята.

"Варненски кореняк", 21. 04. 1938

Дигитална библиотека на Регионална библиотека "Пенчо Славейков"

loading...
Loading

Подобни статии

Рубрики

Реклама

Джаз Рисунки

Място за Вашата реклама!

Преводи

Видео Новини

Рубрики:

Новини: