„Вечната любов" от Теодор Иванов

Публикувана на: 25.08.2013
1 снимка

"Вечната любов" е един от разказите, включени в дебютната книга с разкази "Заличаване" на Теодор Иванов. Срещата с читателите и премиерата й тепърва предстои.

"Много от героите в тази книга нямат имена, защото винаги и навсякъде доброто и злото вървят ръка за ръка и с времето става все по-трудно да ги разграничавам. Не знам дали успуваме да излезем по-добри, по-силни и по-мъдри от поредното изпитание, което ни изпраща съдбата, но знам, че единственият начин да научим всичко за себе си, е просто да се погледнем в очите и да си кажем истината!", споделя авторът за книгата си.

Теодор Иванов е роден в Котел. Завършва Великотърновския университет, където в момента е преподавател в катедра "Библиотекознание и масови комуникации". Работил е като учител, библиотекар и журналист. Негови статии и литературни произведения са публикувани във издания в Котел и Велико Търново, в алманах "Света гора", списание "Пламък", в специализирани литературни интернет издания. Разказа "Кочът беглец", публикуван в "Градското списание", можете да прочетете тук.

ВЕЧНАТА ЛЮБОВ

...Я уйти не мог прощаясь навсегда. Но, видит Бог,

надеюсь, жду когда увижу вновь, эту мою любовь.

И дам я клятву вновь...

Наталья Кончаловская

Всеки четвъртък ротният разписваше тетрадката с отпуските и наставаше страхотно веселие, ако в нея се окажеше някой от моите набори – всеки със заканителна усмивка започваше да разказва колко бутилки ще опука, на колко мадами ще "скъса шортите", как ще върти гумите на старата лада...

След като миналата година свалиха дядо Тошо, работите станаха по-свободни и като доказателство съвсем неочаквано тази седмица и моето име попадна сред богоизбраните. И докато се чудех дали се радвам, или не, облъсканият "Чавдар" тракна врати зад гърба ми и като напрегна всичките си скърцащи и пращящи неща, бавно се понесе по мокрото шосе.

Вътре миришеше силно на изгоряла нафта, радиото приглушено дуднеше някаква популярна песен, събраната на покрива вода прокарваше прозрачни бразди по мръсните стъкла, а аз опитвах да се изключа от цялата потискаща обстановка, като се занимавах с философски разсъждения.

Не помня кой писател беше казал, че много уважава хората с белези. Белегът – пишеше той – е граница, след която човек вече не е същият. Трябвало да се обръща голямо внимание на белезите и така можело най-точно да се разбере „венецът на природата” във всичките му проявления. Ама като как да стане това, когато думата е за следите вътре в нас, как може да ги открие човек... Ето тук сериозно издиша тази теория според мен... Като видиш блуза с подвит ръкав или панталон без крачол, или обезобразено лице... Ще ги разгледаш, ще поразсъждаваш, може да се добереш до нещо. Но как може да разбереш какво става в душата. Срещаш някой – здрав и прав, весел, засмян, но какво се случва там, в най-дълбокото и скритото?

Ще кажете, че нещо съм се бутнал от много служба, щото не може човек да не са го пускали на свобода повече от година, а той да си троши мозъка с такива простотии. Гледай си кефа, радвай се на живота, а белезите и границите има кой да ги оправя!...

Нямаше как да съм весел, защото отивах на гости при баща си. Не изпитвах никакво желание да го виждам, но за времето и парите, с които разполагах, неговата къща беше единственият вариант за що-годе нормална среща с цивилизацията.

Първите ми спомени за моя татко са от времето, когато си беше още у нас. Всяка вечер се прибираше, преобличаше се, сядаше на масата, наливаше си нещо, а майка стъпваше тихичко край него и вършеше някакви свои къщни работи. С годините картинката си оставаше все същата, само дето вече забелязвах, че мамините бръчки стават по-дълбоки, а чашата се доливаше постоянно, той беше като вкаменен – с часове не мърдаше, не се усмихваше, не говореше, изобщо нищо не правеше, освен да пие от чашата и само с напредване на вечерта тъмнината в очите му заплашваше да погълне цялата стая.

И аз също ходех с дебели терлици, притварях внимателно вратата, слушах грамофона и телевизора съвсем намалени, а като се прибереше баща ми, трябваше съвсем да спирам всякакви звуци. Не дом, а призрачно място... И тези ужасни очи...

Много пъти се питах как и защо го беше харесала майка, дали е била влюбена в него... Целият мамин род бяха хора весели, гръмогласни, събираха се всички, пееха, танцуваха и големи, и малки... Помня веднъж и баща ми дойде, на някакъв рожден ден ли беше, Нова година ли, седна на края на масата, пи и по едно време вече го нямаше, а после дълго шушукаха как изведнъж станал и си тръгнал, без да каже нищо на никого.

После нашите се разведоха. Малко ми е мътна тази работа, понеже през лятото всички братовчеди се бяхме събрали на село при баба, и като се прибрах вкъщи, майка просто ми каза, че баща ми вече го няма. Да, точно така каза: "Баща ти вече го няма!". Но пък съвсем ясно пред очите ми е делото за издръжката, понеже там трябваше да се подписвам и аз, та ходих и в съда. Той и там си стоеше неподвижен, тих, сякаш цялата работа не го засягаше изобщо, а джобът на сакото му беше издут във форма на бутилчица.

Годините си минаваха, виждах се с него веднъж през годината – или през пролетната, или през лятната ваканция, както си изберях, отивах в родния град на татко, където се беше върнал, след като се разделиха с мама, но най-вече ходех там, за да си говоря с дядо, бащата на баща ми. Те живееха на втория етаж, в съседни стаи, баща ми се прибираше вечер, ходеше като сомнамбул, влизаше в своята стая, сядаше на масата и отваряше бутилката, а дядо беше веселяк, разтропан, годинките вече си казваха своето, но той продължаваше да чопли градинката, да ходи по Балкана и с най-голямо удоволствие отговаряше на всичките ми въпроси, учеше ме на това-онова... Понякога имах чувството, че само той ме разбира в целия свят, още повече, че бях единственият му внук и носех неговото име... И досега тъгувам за него и мисля, че той ме имаше за син, а аз него за баща – такъв, какъвто моят биологически създател никога не беше и не стана за мен.

Малко преди да почине, дядо ми разказа една история, която аз тогава не можах много да разбера, не знам дали и сега я разбирам напълно, но поне ми се изясниха доста неща.

Навремето моят татко бил млад и прав левент (по дядовите думи), спортувал, свирел на китара, първенец на учението, знаменосец на техникума, готвел се да става инженер, но решил първо да мине войниклъка, а после, вече възмъжал, да се отдава на машините. Всички му се радвали, предричали светло бъдеще и големи успехи. Изпратили го в казармата с подобаващ банкет, ходили на клетва, някъде още стоели изпълнените с жизнерадост писма, които пращал, но за беда взел, че се залюбил с една ученичка, а нейните родители били важни хора, забранили й да се вижда с баща ми, тя бягала от тях, вените си рязала... И тогава на татко му скроили номер, инсценирали някаква криминална история, съдил го военен съд и го пратили в "Усмивките"... (По-късно научих, че дядо ми е говорил за "Дисципа" в Плевен, поделение 34 000, известно като "Тридесет и четири хиляди усмивки"). И като излязъл от там, вече не бил същият човек. Дядо казваше: "Сякаш, симпатяго, бяха бръкнали вътре в него, ей така, като с тирбушон, и бяха измъкнали всичко предишно... Като се прибра – все едно у дома влезе непознат. Изсушен, празен като мумия. Баба ти се тръшна на леглото, рева, рева и за две седмици си замина...".

След това баща ми отишъл в нашия край, станал шофьор и се запознал с мама. Оженили се, родил съм се аз... И така...

После дядо почина. Един ден се върнах от училище и мама ме прегърна, помилва ме по главата и през сълзи каза, че рано или късно Господ прибирал добрите хора при себе си и трябва да живеем така, че да не се срамуват от нас, като ни гледат отгоре... Така и не научих къде са го погребали.

Ходих още веднъж-дваж за по един-два дни, но всеки път беше непоносимо тягостно, все едно с дядо си беше отишло и всичко хубаво от тази къща. Дворът беше запустял, стаите бяха потънали в мръсотия, капеше от тавана, миришеше на мухъл... Баща ми се прибираше късно вечер, грохнал от блъскане в каменната кариера, почерпен, с влизането сядаше на масата, вадеше бутилките от чантата и почваше... Сякаш и тук изпълняваше норма – по литър на вечер... Даже ако някога не успееше да изпие двете половинки до дъно, заспиваше направо на масата, а през нощта чувах как трака с чашата, и чак когато пресушеше всичко, лягаше на леглото и се завиваше със старата дядова гъбина. Понякога се опитвах да го заговоря, ей така за някакви мижави, делнични неща, и тогава отговаряше едносрично, механично, вяло, гледаше през мен, а аз усещах как тази чернилка го е изпълнила целия и много пъти ми се присънваше как очите му се пръскат и от тях изригват кални фонтани, сякаш от дъното на пъкъла, които помитаха по пътя си всичко чисто и бяло.

Но това са минали работи. Сега мисля първо да запаля стария бойлер, после ще отида до пощата да звънна на майка, после ще се накъпя за една година напред, ще си постеля в дядовата стая, ще се наспя... Два дни ще хвръкнат като миг...

Отначало помислих, че съм се объркал... Огледах се наляво-надясно, улицата същата, всичко както си е било винаги, но... Всички прозорци на татковата къща светеха ярко... Не, това не беше проста светлина, а сякаш отвътре извираше нещо празнично, възторжено, ослепително... И входната врата беше отключена, а когато качих няколко стъпала – дочух музика!  Музика?! Тук, където дори и най-нищожният шум винаги изглеждаше като престъпление, сега Ал Бано и Ромина пееха своята вечна "Либерта" с пълна сила... Подът пометен, всичко подредено, кафявото петно на портмантото се беше превърнало в изящно огледало. Фантастика някаква си! Да не би да има нови собственици?...

Докато се въртях като ударен, вратата на хола се отвори и татко застана пред мен, усмихнат, облечен в тъмносин костюм, с вратовръзка и неразлистена червена роза на ревера:

- Ха, баща ми, добре си дошъл... Аз се чудя кой мишкува из коридора – сграбчи ме в прегръдките си, лъхна ме на хубав одеколон и докато се чудех на кой свят се намирам, се озовах вътре.

И тук всичко беше коренно променено от последното ми идване – мебелите и чашите блестяха матово от медта на старинния лампион, в средата беше разпъната голяма маса с бяла покривка, на нея имаше пържоли, салати, бутилка бяло вино с две чаши, а една дебела свещ с умиление гледаше игрите на немирното си пламъче.

Явно съвсем давах заето, ни приемах – ни предавах, защото чак като се обърнах,  видях, че до баща ми стои една висока, слаба жена, почти на неговите години. Дългите й сиви къдрици навяваха златистия спомен за младостта, тя се усмихваше с кротка, заразителна усмивка, а татко, изпъчил победоносно гърди, беше положил ръка на тънкото рамо и ме гледаше... с моите очи. Да, моите, искрящи зелени очи, заради които в училище ме наричаха "Котката", а роднините понасяха мама на кого ли от махалата съм се метнал:

- Ела, баща ми! Ела да те запозная с единствената жена, която съм обичал! – гласът му премърда, той се прокашля, но две тънки вадички издайнически заблестяха на обветреното му лице. – Ех, баща ми, баща ми.... Знаеш ли колко е хубаво да се държиш като вчерашен хлапак...

За пръв път в живота си го виждах щастлив, жив и... трезвен.

Няколко пъти се будих през нощта, минавах и през отворената врата ги виждах как седят един до друг, без да говорят, храната и чашите стояха недокоснати, татко я държеше нежно за ръката, от време на време опираше устни в пръстите й, тя го гледаше като омагьосана, махаше невидими прашинки от дрехите, милваше го по косата...

И сякаш нищо друго нямаше значение, годините се бяха върнали назад – русокосата красавица, която беше намерила своя рицар, и той – румен, напет защитник на Родината, пред когото стои целият живот, а вляво, под опънатата униформа, стои парфюмиран бял лист, завършващ с онези думички, които крепят целия свят, онези думички, обезсмъртени от хиляди поети, онези думички, които толкова често забравяме да кажем...

"Обичам те!"...

Събудих се от леко погалване по ухото, баща ми беше клекнал до леглото и държеше в ръка три свещици и запалка:

- Ставай, симпатяго, ще ходим при дядо ти... Сигурно ни чака отдавна...

***

1."Не мога да тръгна, прощавайки се завинаги. Бог ми е свидетел,

че се надявам и чакам кога ще я видя отново тази моя любов.

И пак клетва ще дам..."

Прев. мой. – Б. а.

loading...
Loading

Подобни статии

Рубрики

Реклама

Джаз Рисунки
Преводи

Видео Новини

Рубрики:

Новини: