Banner Top
 

„Копи-пейст“ - разказ от Кристиян Кирчев

Публикувана на: 20.03.2016
1 снимка

За първи път в Градското списание се представя разказ от Кристиян Кирчев. Изкушен отдавна от писаното слово, наскоро той предпочете да отпечата първия си подготвен сборник с разкази в изключително бутиков тираж само за приятели.

 

Кристиян Кирчев е роден във Варна. В периода 1997 - 2003 г. пише статии и материали за различни онлайн и печатни издания. Разказите си е събрал в сборник със заглавието "Антон".

"Копи-пейст"

Седя в сумрака на стая. Плътните завеси са дръпнати, а зад тях дори и щорите затворени. Не знам дали навън е ден или нощ. Единственото осветление идва от монитора на компютъра пред мен и жълтата лава-лампа на нощно шкафче в другия край.

Звукът на собственото ми дишане се примесва с шума на мощни вентилатори, охлаждащи компютърен процесор. От време на време щракането на клавиатурата измерва отминалото време като метроном.

Копи-пействам програмен код - конструкт по конструкт, дебъгвам и екзекутирам. Стартира моят малък вирус - творение, съшито от малуеър и троянски код. Все неща, свободно достъпни в Даркнет. Клевета е, че крада отворен код. Кодът е отворен, следователно свободен, следователно предоставен за ползване от всеки хакер, ентусиаст или студент по криминално право с достатъчно бъбрек да го вкара в употреба.

Закачам се за отдалечен компютър, нечий лаптоп, ако съдим по изгледа от уебкамерата. Гледам чичка как яде пуканки - май гледа филм. Микрофонът му предава хрупане на пуканки и бърборене на някого, вероятно жена, седнала до него. Явно е с изключен звук - гледат на субтитри. По всичко личи, че лаптопът им е на холна маса, а те самите са седнали на канапе, вижда се календар на попфолк дива на стената зад него, а жената от стаята е извън кадър. Изключвам уебкамерата им, претърсвам файловата система. Намирам бисквитките от браузър сесии, свалям текстови файлове, в които държи пароли и номера на банкови карти. Некриптирани. Какъв шаран!

Сутрин е.

Явно.

Правя си кафе по гащи.

Хапвам хрупкава филия стар хляб.

Кисело зеле и конфитюр.

Чудя се какво ли е времето в Афганистан. Не че ще пътувам дотам, просто от любопитство - гледам в метеорологичен сайт. После преглеждам и спортните резултати - мачове Левски-ЦСКА, такива неща.

Обувам някакви дънки, прехвърлям файлове от компютъра в своя смартфон.

Излизам навън - мизерна София.

Кабините на уличните телефони са покрити с пластове от разпокъсани обяви, стикери и рекламни плакати. Сажди покриват всеки сантиметър от фасадите на сгради. Напукан асфалт и разбити плочи създават дом за опаковки от вафли, фасове и скрити дъждовни локви. Бездомен клошар рови в боклука, подпиращ се с мощни ръце на своята инвалидна количка и ръба на казан. Циганки в оранжеви униформи, спрели за почивка, с метли в скута, сърбат ракия от пластмасова чашка, изцапана с каймак от нескафе. Отивам да си купя… нещо. Забравих какво. Проверявам в смартфона си - карта за транспорт. Записано е там - във файла със задачи. Редя се на опашка, плащам - вземам. Следваща спирка - проверявам пак - а, да, среща с аверче от Студентски град. Качвам се на трамвай.

Объркал съм транспорта.

Слизам, проверявам в Гугъл Мапс къде се намирам.

Най-близка спирка.

Сайтът на Градска мобилност - кой номер автобус ми трябва?

ОК. Ориентирах се. Качвам се. Слизам.

Спирката е правилната, но аверчето го няма. Звъня му по телефона. Вече не бил там. Трябва да отида до Орлов мост. Записвам си. Да не забравя.

Вземам такси. Качвам се. Не знам какво да кажа на шофьора. Отварям файла в смартфона.

"Орлов мост".

Таксито кара. Трябва да платя, сметка 12,60.

"Колко?".

"Аре, дай дванайсе".

Бъркам за пари, давам му тринадесет. Връща ми стотинки с намръщено лице. Броя. Май рестото е точно. Не помня колко каза.

Аверчето е там, идва към мен. Подава ми карта-памет, зареждам я в смартфона. А, текстов файл с неща, които иска да ми каже. Чета. Аха!

"Защо не ми ги кажеш, ами ми ги даваш на файл?" - пиша му в чата, докато той стои до мен, насреща ми и отговаря, пак в чата.

"Иначе щях да ги забравя".

Хиля му се. Той се мръщи. Пак се хиля :)))) - в чата. Отговаря с усмивка - в чата. Гледам му лицето срещу мен - никаква усмивка. Голям емотикон е тоя образ. Как му беше името?

Гледам - нивото на батерията в телефона спада. Трябва да зареждам.

„Аре, бай“.

Тръгвам. Вече е обедно време. Отварям смартфона, приложение за поръчка на храна. Гледам срещу мен - бозаджийница. Не. Приложението е с добър дизайн, предимно червено и жълто, големи реклами на пици, бири, цици, риби. Водка?! Не ми се пие боза.

Търся какво има наблизо - десет дюнера, отбелязани на картата. Добре. Поръчвам дюнер онлайн - да го доставят до ъгъла на "Патриарха" и бул. "Левски". Това е на тридесет секунди от дюнера. Носи ми го българин - араб. Намръщен, че не си го поръчах от щанда, само на десет крачки от мен. Какво разбира той? Келеш!

Ям, хапвам, похапвам, консумирам, храня се, дъвча, мляскам, праскам, опъвам, сгъвам. Дюнерче. Българско, турско, арабско. К‘вото ще да е. Гледам - трамваи минават. Скърцат мотриси, търкат спирачки, съскат врати. Хора влизат - излизат. Мацки яки, пенсионери злорадни. "О-у-у. Тази какви дънки вади. Сигурно е на некое големо батенце".

Часовете минават, броя хора, трамваи. Какво правя тук - не знам. На "Попа" все се кибичи и нищо не се прави. Чакам, времето минава. Чичко полицай глобява велосипедист, че не носи жилетка. Явно. Черен джип минава на червено, блъска детска количка, пълна с консерви - клошарят, който я бута, вдига юмрук и гневно се кара. Полицаят и него глобява,  клошаря. Черният джип? Какъв джип?

Телефонът пиука нервно, жално - батерията: на червено. Ще се мре!

Щракам селфита как ям дюнерче. Става катастрофа, правя снимки на шофьора, който се опитва да излезе от намачкания си автомобил. Опитва да излезе - не може - кракът му е заклещен. Влачи се и драпа с ръце. Снимам видео. Голяма тълпа се е събрала да снима. Искам първи ред. Другите снимат селфита със сцената от катастрофата, пречат ми да хвана кадър и ракурс. Майната им! Имам по-важна работа - трябва да се обадя по телефона, на 112:

СВЪРШВА МИ БАТЕРИЯТА - ДОНЕСЕТЕ ЗАРЯДНО. СПЕШНО Е!

Линията прекъсва. Телефонът ми умря.

Трябва да се прибирам. Не знам къде живея. Адресът ми е записан в телефона, запазен в Гугъл Мапс като маркер. Искам да си повикам такси - не знам какъв им е номерът, а тук таксита просто не минават. Всичко, което ми трябва да знам, е в проклетия телефон или в компютъра вкъщи. Ще взема трамвай или автобус. Но накъде? В коя посока. Питам хора - "Как да стигна до вкъщи?".

"Къде живееш?".

"Ами в блока".

Подминават ме. Глупак! Не знам къде живея ли? Много добре знам. Записано е в телефона ми. И музиката, която слушам, много добре я знам. Плейлисти колкото щеш - записани са в телефона. Когато ме питат каква музика харесвам, им показвам плейъра на телефона. За какво ти е да помниш, приложението само подбира какво да слушам, критерият е нещо, което някой някога ми е записал.

Идва полиция - спира ме: "Моля документи за проверка".

Давам лична карта.

"Как се казваш?".

"Не знам. Пише там".

Арест. Прибират ме в районното. Не ми дават  телефона. Там е животът ми. Така ме изтезават.

"Моля, помогнете!". Викам в студената килия на някакво районно. Има пейка, мивка. Има сини решетки и бели стени. Много е истинско - риалити тв.

От личната ми карта са разбрали къде живея и как се казвам. Как не съм се сетил сам да прочета адреса си? Ами как да се сетя, като не е електронна карта с екран, ами някаква пластинка с букви, които не греят. Кой ти чете документи тия дни. Каква бюрокрация само! Ще емигрирам.

В килията на районното е студено и влажно, но ме пускат да си ходя. И телефонът ми е зареден - играли са "Енгри Бърдс" с него. Слава богу, че не съм го защитил с парола. Бах‘ти и светци са тези полицаи - спасиха ми живота. Сега мога да отворя картите и да видя къде живея, да прочета в текстовите файлове бележки за адреса си и какво още имам да правя, когато се прибера. А, да - да хакна сайта на Министерството на отбраната. Гледам - някави селфита съм правил - май съм ял дюнери. И какъв е този файл с глупости, които едно аверче иска да ми каже? А, да, логфайлът от чатприложението показва, че май сме се срещали днес. Няма селфита във Фейсбук - значи е било нещо тайно.

За какво говорех?

А, да, имам задачи за деня. Закачам телефона за компютъра с кабел. Засичам вирус. Малуеър. Полицаите са го заредили. Подслушва разговори, изпраща координати. Време е за нов телефон. Опитвам да копирам живота си от паметта на стария, в карта-памет - да прехвърля на новия. Сега целият ми живот и краткосрочната ми памет са в чип с големината на пощенска марка.

Не ми се даже и замисля как оцеляват другите хора по света.

© Кристиян Кирчев

...
Loading

Подобни статии

Рубрики

Реклама

Джаз Рисунки

Място за Вашата реклама!

Преводи

Реклама

Рубрики:

Новини: