Banner Top
 

„Мечта за Германия“ – разказ от Панайот Николов

Публикувана на: 28.07.2013
1 снимка

Разказът е отличен с първа награда в 6-ия национален конкурс "Разказ на младежка тема", организирано от отдел "Младежки дейности", община Варна. Наградите ще бъдат връчени по време на откриването на Алея на книгата 2013 (2 – 11 август).

Дъждът чертаеше къси хаотични есенни послания върху прашните прозорци. На перваза беше застинал в хронично гладно очакване гларусът, който болните хранеха и почти бяха дресирали. Птицата беше вторачила поглед върху плика на бюрото ми, мислейки го вероятно за опаковъчна хартия на вкусни залъци за лъскавата си човка. След всяко свиждане от подобни пакети към нея летяха кюфтета, резени шунка, комати от домашно приготвени погачи. Постъпвайки в болница, пациентите май изведнъж решаваха, че  яденето само на ябълки и лимони бързо ще ги отърве от болестта, и затова щедро изхвърляха на крилатия просяк донесените от грижовните близки радости за лакомия стомах.

Времето за свиждане днес беше време, очаквано и от мен – най-после щях да отворя полученото сутринта писмо от "Дойче Медик Асосиейшън". Вече няколко часа гадаех техния отговор. Докато отварях плика, забелязах как гларусът напрегнато повдига крила и изпъва шия, сякаш да провери проходимостта на хранопровода си. В първия миг буквите се разсипаха в пъстър букет от любезни обръщения и пояснения, после по немски делово се подредиха в покана за безплатна специализация в престижна клиника в Мюнхен и в края суховато рамкираха късо време за потвърждение от страна на "уважаемия млад колега д-р Николов". Не помня даже чувството на радост, което трябва да ме е завладяло, защото откъм отворената врата ме обви познатото фамилиарно обръщение:

- Ей, докторче! Оня пак е лапнал слушалката. Защо сте го сложили сам в преходната стая? Да не би някой да се е оплакал от дрънкането му по телефона? Нищо, добре сте направили, ама ако може и да му вземете телефона, че не мога да го хвана да му говоря. Ох, ако знае колко добра цена мога да му дам, сега за Приселци никой не дава толкова...

Продължи вероятно с уточненията на параметрите по въображаемата сделка. Сигурно си мислеше, че по време на визитация ще повторя дословно думите й на пациента. Опитвах се да подредя радостния хаос на мислите си и за да прикрия липсата  на интерес към нейните бизнес планове, заковах немигащ като на гларуса вън поглед върху лъскавите й миши очи, обградени от тъмнокафяви сгърчени кръгове кожа, напръскана с лунички или старчески петна. Въпреки симетричните си черти лицето на брокерката беше грозновато. Неприятното усещане от вида му се подсилваше от изкуствения  кръшен висок смях, който оголваше избелени ситни зъби под тънките устни и придаваше вид на озъбено зверче. Беше се специализирала в изпълняване на последни желания и мечти, както самата Александра обичаше да представя изкупуването на ниви и имоти. Във всеки ден за свиждане дебнеше кога ще си тръгнат роднините на болните и обикаляше от легло на легло, предлагайки ,,не сделка, а истинска финансова защита за мъжа”, защото името й означавало "защитник на мъжете" и като се имало предвид съчетанието с фамилията Великова, всички трябваше да се сещаме за аналогията с Александър Велики и да подпомагаме победния й поход из хирургичното отделение. Липсата на отзивчивост у пациента от Приселци обаче я беше накарала да се навре в стаята на лекарите и да пробва нови тактики.

Не счетох за нужно да й обяснявам, че и аз удрям на камък, като се опитам да му обясня належащата нужда от ампутация на крака му поради некротични поражения от диабета. Всеки път пациентът бързаше да ме прекъсне, че първо искал да се посъветва със сина си, който бил от 10 години лекар в Германия, и заравяше пак мобилния си в посивелите  и отдавна неподстригвани букли около ушите. Явно синът му веднага вдигаше, защото прежълтялото от напрежението на болката  лице сменяше посоката на многобройните бръчки, изтеглени от широката му беззъба усмивка. На няколко пъти понечих да взема телефона му, за да говоря с колегата, но старецът чевръсто се извръщаше, притискайки го между главата си и възглавницата, като не спираше с глух  фъфлещ глас да разказва на сина си какво е болничното меню, колко му било кръвното и т.н. Дори преглеждайки болните в съседната стая, чувах многообразието от теми, с които занимаваше сина си : политика, вицове, цени, телевизионна цифровизация...

Знаех, че никой не идва при него на свеждане, пък и исках да разкарам мишите очи от очите си, затова мълчаливо  отпратих грозноватата брокерка към чакалнята на отделението и преминах през една от болничните стаи, изпълнена със суетенето на кратките срещи между болни и роднини. В настъпилата въпросителна тишина от моето появяване с досада долових фъфленето от съседната преходна стая на пациента от Приселци. Когато влязох при него, той бързо се извини, че щели да се чуят по-късно, и прибра телефона под възглавницата си.

- Благодаря, че дойдохте, докторе! Тъкмо обяснявах на сина ми, че няма нужда да си отлага служебните ангажименти, за да идва да ме наглежда. Той знае колко всеотдайни са лекарите в България и ще се погрижат за мен.

- Боя се, че несъгласието ви да се оперирате ни лишава от възможността да се погрижим за вас всеотдайно, – не разбрах дали долови иронията ми, а и не исках да ставам по-хаплив. – В кой град работи синът ви?

- В Мюнхен е, в много известна болница е хирург, вече 10 години все по телефона си говорим, защото е затрупан от работа и не може да се върне.- Старецът отново извърна към мен обезцветените си от постоянно сълзене очи и изфъфли :

- Толкова ми приличате на него, преди да замине за Мюнхен беше също като вас.

Едва се сдържах да не му разкажа, че сигурно от същата клиника, в която е синът му, ме канят да специализирам хирургия, но предпочетох да подходя делово и да пробвам пак да го убедя да се оперира. Старецът отново се хвана за телефона и аз, издразнен и нетърпелив вече да остана насаме с мислите си, преминах през съседната болнична стая и коридора, без да откъсвам съсредоточен поглед от мобилния си. Трябваше да се обадя на родителите си за поканата от Германия.

Гларусът отново чакаше нетърпеливо времето за пир на перваза. Студената мъгла го отделяше от събратята му, накацали по покривите на съседните отделения и неподозиращи колко лесен е животът на този тук.

Днес вече трябваше да напиша отговора си, нямаше за кога да отлагам. Опитвах се да не мисля за неочакваната реакция на майка ми – дали съм имал намерение да се върна след време, самотни щели да се чувстват без мен, по-добре било да изтеглят  заем, за да специализирам тук, на пенсионерите лесно давали заеми... Двата часа за свиждане щяха да ми стигнат да оформя учтивия си отговор на отличен немски, за който така и не получих отличен в Първа езикова гимназия. Сега фрау Иванова би могла да се гордее с мен, ако можеше да види моето безгрешно начало на писмото до шефа на клиниката в Мюнхен. Гларусът вдигна глава и насочи немигащите си очи към вратата.

- Докторе, 2-ра, спешно!

Докато се обърна, сестрата  бе затворила вратата. Бързо я последвах, светкавично припомняйки си алгоритъма за реанимиране. Пациентът от Приселци беше вперил още влажните си очи в тавана, ръката му меко се отпусна, когато допрях пръсти до сбръчканата му шия с отдавна изчезнал пулс. На пода с пластмасово издрънчаване се претърколи телефонът му, който повече инстинктивно, а не поради нечия необходимост се наведох да вдигна. Ръката ми с изненада усети неговата необичайна лекота и с невярващи очи го огледах. Беше бутафорен – детски телефон-играчка. През цялото време старецът беше говорил с...

- А-а, докторе, изтървали сте го. - Грозноватата брокерка вдигна погледа ми. - Добре, че аз не го изтървах. Кметът на Приселци всичко ми каза. Синът му преди години катастрофирал в Германия, бил в дълбока кома и след време починал. От тогава старият все говорел по телефона, оказа се, че и ниви вече нямал, всичко продал и пратил в Германия да го поддържат. Само дето си губих времето, каква атрактивна цена му бях подготвила...

Оставих я да обяснява на другите болни в съседната стая и се прибрах в лекарската стая да оформя документите на починалия. Гларусът ме изгледа изпитателно и после разочаровано извърна глава към съседните прозорци. Наближаваше краят на времето за свиждане. Погледът ми се върна към отворения лаптоп на бюрото с наполовина готовото писмо. Без повече да се замислям върху перфектността на немските си фрази бързо го довърших и го изпратих. После се обадих по мобилния си:

- Майко, писах им, че не мога да замина...  

Авторът е студент ІV курс в Медицински университет – Варна.

loading...
Loading

Подобни статии

Рубрики

Реклама

Джаз Рисунки

Място за Вашата реклама!

Преводи

Видео Новини

Рубрики:

Новини: