Място за Вашата реклама!

 

„Тя е в чекмеджето“ - разказ от Димитрина Събчева

Публикувана на: 12.01.2014
1 снимка

Димитрина Събчева Димитрова пише проза. Публикувала е в Литературен вестник, вестник "Аргумент" и други. Неин разказ се публикува за първи път в Градското списание.

 - Енреккуиту, къде е?

Момчето сви крака и обгърна ръбати колене с ръце. Надзирателят сви ядно устни, когато забеляза резките върху тях. Къде, по дяволите, се беше наранило! Цялата стая беше със стени, облицовани в пухени калъфи, колкото и да се блъскаше, нямаше да успее да си причини каквото и да било, но ето - все пак по бледата кожа се червенееха прорезки, тънки и къси, а малко по-надолу по единия крак ясно започваха да избиват синини. На всичкото отгоре храната седеше на кръглата, облепена с мека кожа масичка съвсем непокътната. Вече пети пореден ден. Нито закуската, нито обядът бяха предизвикали апетита му. Предните дни намираха вечерята позасъхнала, но съвсем, съвсем неуважена от малкия им блед пациент. Въпреки всичко показателите бяха в норма и съвсем очевидно момчето не беше гладувало. Енреккуиту му хвърли свъсен поглед и леко придърпа крака към тялото си, сякаш можеше да се свие още повече. Не беше от страх. О, не! Беше от яд. Надзирателят съвсем ясно разбираше, че за малкия Енреккуиту вмешателството им в неговия живот е ненужно и дори престъпно. Той винаги се обръщаше към него с „тиранична подлога”, а лекарите наричаше углавни престъпници. Почти никога не разговаряше с тях, нито пък проявяваше интерес към останалите деца в клиниката. Като всички тях Енреккуиту бе осъден на доживотно лечение в специализирания комплекс, но все пак, ако проявяваше поне малко разбиране и поне капчица усилие да съдейства в лечението, престоят тук би бил къде-къде по-приятен.

Надзирателят тъкмо понечи за пореден път да зададе въпрос, когато от коридора се понесоха забързани стъпки. Той тъкмо се извъртя, за да види как в цветната стая влетяват двама угрижени лекари. Те му кимнаха и той се отдръпна да им направи място. Лекарите застанаха съвсем близо до момчето, единият дори седна на леглото, в обсега на опасно свитите крака. Надзирателят още повече се намуси. Достатъчно бе детето да изрита неразумния доктор и кой знае какво можеше да последва от това.

- Как си, Енреккуиту?

Момчето вдигна поглед към седналия лекар, но не благоволи да отговори.

- Сърдит си. Виждам - докторът небрежно зарови пръсти в намачкания чаршаф. – Ние също сме ти сърдити, Енреккуиту, защото знаеш колко много ни плаши това твое поведение. Сигурен съм, че е много, много забавно това, с което се занимаваш, където и да се занимаваш, но разбери, вече става опасно. Погледни си коленете! Виж и тези синини! Ако толкова много искаш да се покриваш с геройски рани, моля, заповядай в двора с другите деца! Всеки ден прочистваме ожулвания, кърпим нечия глава… Но поне можем да го направим! Ако пострадаш повече там… Кой ще ти помогне? Ако не си в състояние да…

Лекарят замълча рязко, щом нещо в погледа на Енреккуиту трепна. Търпеливо зачака някаква словесна реакция. След няколко проточили се минути:

- Къде е мама?

- Чака за свиждане - побърза да отговори този лекар, който бе предпочел да остане прав, навярно да се намеси със сила, ако момчето решеше да буйства.

- И татко ти е тук - добави седналият. - Притеснени са, ужасно са притеснени!

Енреккуиту сви устни.

- Няма за какво! - троснато им отвърна. - Знам какво правя, няма нищо страшно!

- Няма, разбира се! Няма, докато е в определени граници! Говорили сме вече за това! Освен всичко друго сме наясно, че някъде тук, в тази стая, си създал отделно място. Трябва да ни го покажеш, Енреккуиту! Нека го огледаме, нека преценим дали си струва риска, който поемаш! Имаш думата ми като твой лекар и настойник до живот, че няма да го унищожа, ако е наистина безопасно! Вярваш ли ми, Енреккуиту?

- Това е престъпление! - извика високо момчето и стисна юмручета толкова силно, че надзирателят можеше да се обзаложи как нови следи от нокти ще проаленеят върху бледите длани.

- Така е, Енреккуиту - сериозно потвърди лекарят - много добре знаеш и сам, че това, което правиш е престъпление. Ако не внимаваш, ако не внимаваме, би могъл да унищожиш целия ни свят. Не случайно си доведен тук! Както и всички други.

- Не мога да създам нищо опасно - тихо промърмори детето и примигна няколко пъти да спре сълзите си.

- Понякога не е еднозначно кое е опасно - също толкова тихо отвърна лекарят. - Нека проверим дали е така, както твърдиш и няма защо да се боиш. Каквото си създал ще остане. Ние просто трябва да имаме достъп. Съобразяваме се достатъчно с теб. Оставили сме ти тази стая, не те принуждаваме да играеш вън, да се срещаш с други хора, съобрази се с нас и ти. Доброволно.

Момчето огледа всички присъстващи в стаята с клокочеща омраза. После изпъна ръка и посочи скрина, прикрепен към отсрещната стена.

- Тя е в чекмеджето. Горното.

- Тя? - повдигна вежди изправеният доктор и се запъти към посоченото място.

Като всичко останало в стаята и тази мебел беше облицована в мек пух. Мъжът дръпна горното чекмедже и ахна. Другите двама се приближиха. След като веднъж положението на обекта им бе споделено, те спокойно можеха да го видят. Надзирателят бавно извърна глава към Енреккуиту. Момчето преглътна най-вероятно порция плач, смъкна се в леглото и се сви с гръб към тях.

- Повикай специалния екип - долетя нареждането. - Няма начин да се справим сами, та това е цяла вселена!

Без да се обръща повече към Енреккуиту надзирателят напусна стаята и забърза по коридора.

София, 03.02.2013

loading...
Loading

Подобни статии

Рубрики

Реклама

Джаз Рисунки

Място за Вашата реклама!

Преводи

Видео Новини

Рубрики:

Новини: