Бруно Бауман: Пред предизвикателството, наречено "пустиня", всички други проблеми изглеждат незначителни
Австриецът Бруно Бауман е единственият европеец, който е прекосил сам пеша пустинята Гоби. В България в последно време го води проектът "Пътят на коприната", на който той е главен идеолог. В основата му е междукултурният диалог. В началото на юни пътуващата група се спря за няколко дни във Варна.
1 снимка Бруно Бауман е учил история и етнология в университетите в Грац и Мюнхен. Днес живее в Мюнхен. Години наред се занимава с фотожурналистика и създава филми за пътешествията си, за които продължава да пише книги. Те са повече от 15, някои са преведени на китайски, корейски, полски, шведски, литовски. Преди години латвийска театрална трупа адаптира за сцена една от книгите му, в която той разказва за пътешествието си из пустинята Такламакан.
За най-важни в живота си на пътешественик Бруно Бауман смята пътуванията си из Тибет, в пустинята и по Пътя на коприната, макар че е посещавал много други места: Нова Гвинея, Индонезия, Уганда, Борнео, Аляска, Кения, Чад, Аржентина...
Духът на пътешественика
Имах щастието да започна да пътувам още на 16-17-годишна възраст, но това не се случи просто ей така – събуждаш се една сутрин и си казваш: "От днес ставам изследовател и се впускам в приключения”. Израснах в малко австрийско село и още като малък открих, че съм различен от връстниците си. Те ходеха на дискотека или играеха футбол, а аз четях книги за пътешественици, които са предприемали опасни пътешествия още във времената, когато е нямало карти или Google Earth. Четях книги за изследователи, пътували по света преди 2-3 века. Живеех в техния свят и започнах да мечтая.
Една от книгите, които захранваше фантазията ми, бе тази на шведския изследовател Свен Хедин за експедицията му през пустинята Такламакан. Той бе един от моите герои в детството ми. Книгата му създаде в мен образа на пустинята и за начина, по който тя трябва да бъде прекосена. Така започнах да мечтая да изследвам пустинята, но не с помощта на машини, а като обикновен човек.
Пустинята
Когато навърших 25 години, осъществих пътуване по Пътя на коприната. Представях си и Марко Поло, мечтаех за отминалите времена, за караваните, които са пътували между Европа и Азия. Тогава видях пустинята Такламакан. Пътувах покрай нея, и то като съвременен човек – с влак, с автомобил. Днес можеш да прекосиш пустиня по съвременен начин, с помощта на техниката, но това не означава, че си в самата пустиня. Виждаш само пясъчните дюни, все едно, че си в пясъчен Дисниленд. И тогава започнах да обмислям как да прекося Такламакан, но без машини. Исках да изследвам, да почувствам пустинята и да разбера как се чувства човек, когато вижда само небе и пясък. Исках да разбера дали се страхувам, дали съм достатъчно издържлив, дали притежавам същата сила, каквато е притежавал Свен Хедин. Не мислех да пътувам сам, разбира се, защото в онова време нямах нужния опит, но 100 години по-късно можех да си позволя модерно оборудване, система за навигация, можех да се възползвам от цялото човешко познание, натрупано до момента.
Първото такова пътуване осъществих през 1989 година. Прекосих Такламакан с голяма каравана, защото се страхувах и исках да съм сигурен, че няма да претърпя провал. Наех камили и местни хора. Това мое първо пътуване беше много важно за мен, защото открих, че пустинята е моята стихия. Някои изкачват Хималаите, други отиват сред айсбергите, трети изследват гората, а аз открих, че пустинята е моето място, че съм достатъчно силен, за да понеса горещината повече, отколкото много други хора, че мога да живея без вода, че мога да бягам по-бързо дори и от местните хора. Така разбрах, че пустинята е като мой дом.
След като осъществих първото пътуване, веднага започнах да обмислям второ. Вече не мислех, че е невъзможно да прекосиш пустиня без подкрепа и придружители, без камили и запаси от вода. Разбрах, че това е по силите на обикновено човешко същество.
През 1995 г. направих някои експерименти и се подложих на някои изследвания и реших, че мога да тръгна сам из пустинята. През 1996 г. поех сам из пустинята Гоби. Първият ми самотен опит бе провал, драматично надбягване с времето и борба за оцеляване. След 3 дни се провалих – бях обезводнен и парализиран сред пясъците. Ако човек е в Хималаите, смъртта настъпва по-бързо – заспиваш и измръзваш, но в пустинята без вода е много мъчително, можеш да изгубиш разсъдъка си. Тогава успях да достигна до отдалечено селище в пустинята, където живее един човек, той ме спаси и успях да избягам от пустинята, но известно време след това повече не мислех за самотни пътешествия. Дори си казвах: "Никога повече”. Но след като изминаха няколко години, започнах да миля, че този провал всъщност не е провал, а е бил най-важната стъпка към истинското постигане на целта ми. Разбрах, че се опитвам да направя нещо новаторско. Ако някой ден реша да изкача връх Еверест, ще бъде опасно и трудно, но не е нещо, което не е правено. Много хора са се опитвали да изкачат този връх, има филми за това, всяка стъпка е описана, всяка част от върха е фотографирана, мога да ползвам опита на други хора. Смисълът е да направиш нещо, което не е правено преди. По времето, когато аз реших да прекося сам пеша Гоби, никой не се беше опитвал да го направи. Трябваше де поема голям риск, да открия сам всеки етап.
Така през 2003 г., след като осъществих доста кратки пътешествия из други пустини, успях да прекося сам Гоби. Това е най-важният опит в живота ми, защото тогава за първи път използвах целия си човешки потенциал. Този опит мога да сравня с приятел, който винаги е с мен, защото тогава, изправяйки се пред предизвикателството, наречено "пустиня", всички други проблеми ми се сториха незначителни. Този успешен опит ми вдъхна смелостта да планирам осъществяването на проекта "Пътят на коприната”.
Очаквайте следващата неделя разказа на Бруно Бауман за Тибет и за проекта "Пътят на коприната”.
Автор: Елена Владова
Публикувана на: 3.07.2011
Видео новини
